Истината е една

  Заговорът Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив и театърът с подготовката на "въстанието" и "четите"

В този заговор участвуват Никола Обретенов, Никола Войновски
и един-двама странични помагачи.

    Кой уби Стоян Пенев? Кой предаде Ангел Кънчев? Кой предаваше Левски? Кой уби Иларион Драгостинов? Кой уби Тома Кърджиев? Кой уби Бачо Киро? Кой уби Бенковски? Кой уби ХаджиДимитър? Кой отрови Захари Стоянов?

Русенски свещеник за Обретенов:

"Господи, как е възможно човек да живее с толкова много грехове!"

Иван Вазов

"Та вие сте издигнали паметник на предателството!"

Дамян Дамянoв

"Паметници има право да вдига само времето! "

 

Смъртта на Христо Ботев

"След като професионалисти, снабдени с всички средства на съвременната криминалистика, не могат да разкрият едно извършено вчера на някоя от софийските улици престъпление, какви са шансовете дилетанти да направят решаващи разкрития по заличени следи отпреди 120 - 130 години? Май че никакви. " 

Константин Илиев

Убийството на Христо Ботев има ритуален характер, (както на Ботев, така и на Стефан Караджа, главите са отсечени - говори се, че и главата на Ангел Кънчев има същата съдба - къде са черепите и за какво служат - знаят малцината, които са свързани с този сатанинско- масонски ритуал. Не е тайна, че Баба Тонка, масонка, се е занимавала с черна магия.)

Вола? Околчица? Милин камък?

Леонид Спасов: "Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен."

Никола Обретенов: ...и "за да се изпълнят собствените му думи: "В редовете на борбата да си найда и аз гроба!" (В "Спомени по българските въстания" Обретенов косвено потвърждава тази теза, като твърди, че Ботев е убит от неприятелски куршум. Това, което премълчава, е че куршумът е български).

...и за да му се запуши устата, "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза
Захари Стоянов.

Илия Стоилов: Хипотеза на един юрист

"Загадката за смъртта на Ботев съществува от самата му смърт. Натрупани са много съмнения, подозрения, колебания и накрая... буржоазните историци заключиха, че Ботев е убит от турски куршум. След 9 септември БАН утвърди тази истина."

Няма смисъл да се продължава

...В Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие. Местното население не оказва никаква помощ, апостолът Стоян Заимов не отговаря на двата призива и, преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя, турски аскер и башибозук е залял околните села и градове, а през нощта все още се виждала червената заря на догарящите пожарища на изток.

Куршумът не е турски, а неприятелски

Кой е неприятелят на Ботев?

Никола Обретенов сам признава, че са лъгали за смъртта на войводата. Той лъже без свян и в други моменти.

Четата е обречена на гибел. И Ботев решава да спаси живота на младите борци. Решава да се оттегли в съседна Сърбия.

Обретенов не е съгласен... Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си.

И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент - куршум в гърдите ... Спорът е спечелен - противникът е премахнат завинаги.

След първоначалното объркване идва окопитването. Първом решават да приберат у себе си по-ценните вещи от трупа; второ - да изоставят тялото на произвола на съдбата, и трето - да не съобщават на четниците за смъртта на войводата. И така направили.

Тръгват, но групата се бави и изостава от четниците, защото Перо е ранен, и то в коляното; мъчно се движи, а той е и единственият потенциален издайник за смъртта на Ботев. Два сериозни проблема - как да бъдат решени? На "помощ" идват турците. Един от тях се премерва точно в Перо, стреля един път и "Перо пада по очите си, ударен в сърцето".

"Свидетели няма да има"...

Кои са "и другите лъжи" на Никола Обретенов.

Първата: Не Ботев ги поканва да приседнат до скалата, а Обретенов иска това, защото е крайно нетърпелив да научи за подозираното му решение.

Втората: Не Перо, а Обретенов е укорил Ботев за взетото от него решение. Перо би бил най-отявленият поддръжник на Ботевото предложение да преминат в Сърбия. Само в Сърбия той ще може да лекува крака си и ще може да избегне турския куршум или турски плен.

Третата: След смъртта на Ботев негов законен наследник и водач на групата става Никола Обретенов, а Перо Херцеговинът е онемял от престъпното дело на другарите си и изгубената едничка надежда за спасяване на своя живот. Затова не Перо "съветва", а Обретенов "нарежда" "да приберат всичко от Ботйова".

Четвъртата: Начинът, по който описва смъртта на Перо. За да прикрие истината, той сам се оплита в обясненията и дава указанията как да се открие истината. Обретенов сам признава, че вечерта не са се присъединили към четата, а стигнали до нея и заспали. Сутринта не са се събудили от глъчта на приготовляващите се да тръгват четници, а от "конски тропот". И те първи посрещнали удара на турците не затова, че са били "на първа линия срещу потерята", а защото в момента около групата не е имало четници.

И така, сценарият за убийството е готов и сам Обретенов го описва твърде картинно, като на филм. Георги Апостолов може само да потвърди не само затова, че е герой във филма с убиването от него на убиеца на Перо, но най-вече той от много години е верен и помощник на Обретенов (Гюргево, София и Враца). Другите двама - Димитър Тодоров и Сава Пенев, които са от обкръжението на Обретенов, също могат да свидетелстват успешно.

Никола Обретенов има типичното поведение на един обвиняем при убийство. Той отрича всичко; той активно не участва в онова, което става. Той е само присъстващ, слушател и изпълнител. Ботев поканва да приседнат, Перо отправя укора към Ботев. Перо съветва да приберат всичко от Ботев, Апостолов убива турчина; само всички решават да укрият смъртта на Ботев, а Димитрµто и Пенев стоят зад кулисите.

Ако подозрението пада преди всичко върху Никола Обретенов,никой не му е виновен... Той сам се е оплел в многото си лъжи

Георги Тахов

"Къде е ударен Ботйов?"

Или изстрелите са били два...

Ако в Ботйов е стреляно два пъти – в гърдите, както твърди Никола Обретенов, и в челото, както свидетелстват повечето от четниците, екзекуцията не би могла да бъде "случайна". При първия изстрел Христо Ботйов би трябвало да се повали незабавно, без значение дали той е ударен в сърцето или в челото. Следователно вторият изстрел е даден от упор, когато е рухнал на земята. Мнение по тези обстоятелства даде и полк. Никола В. Попов от Националния институт по криминалистика:

"При изстрел в черепа, слепоочието или челната част и при изстрел в корпоралната област, и по-точно в сърцето, тялото моментално прекъсва жизнената си дейност и изгубва контрол, тъй като неминуемо настъпва екзитус (смърт). При това положение простреляният не би могъл да се задържи прав по никакви физически закони. Ако трупът е обстрелян с два изстрела – в челото и сърцето, това едва ли е станало едновременно, тъй като още при първия изстрел простреляният би трябвало да е паднал на земята. Заключението е, че след рухването му в него отново, за втори пореден път е стреляно."

Известно е, че в науката всеки един довод би могъл да се обори само с друг казус. Никола Обретенов иска да ни внуши, че след изстрела в сърцето, той и Георги Апостолов били поели тялото на простреляния Ботйов. Нека се върнем на думите му: "В същия момент изгърмя пушка, Ботйов падна на гърба си, поддържан от двете страни от мен и Апостолов, пронизан в сърцето от куршума" (Н. Обретенов. Спомени... С., 1970, с.297).

Остава съмнението, че е прострелян и в главата. Как би могло да стане това без втори изстрел – от упор?!

При положение, че изстрелите са два, твърдението за изстрел "от храстите" е неубедително. Ясно е всъщност, че става дума за екзекуция, за два поредни изстрела. Истината е, че първият куршум незабавно предизвиква екзитус и той несъмнено е отправен от Войновски, а вторият изстрел е от някой около Ботйов и това е Обретенов. За пред "своите" Никола Обретенов може да е търсил довод, че Ботйов така и така е прострелян и не бива да се измъчва. Никола Войновски, потресен от деянието си, вероятно не е останал на лобното място и незабавно е хукнал към откъснатия вече от четата отряд. При Ботйов остава Обретенов – да се изземат вещите на убития и по възможност да се покрие, за да не може скоро да бъде разпознат. Приказките за тежкото изживяване на гибелта от негова страна са естествени. Този акт ще го преследва до гроба – зловещ и престъпен по същност. Една сентенция гласи, че престъпниците обикновено живеят дълго, за да изкупват греховете си. И той наистина живее до дълбока старост, безпокоен непрекъснато от въпроса: "Кой уби Христо Ботйов?!!". И е търсил обективни и субективни доводи.

Това, че картата е била пронизана от куршум, е било доказателство за неговото становище, за спонтанно съчинената му версия. Тя го превръща в своеобразен летописец на Ботйовата епопея – гонел го е страхът някой да не надделее в доказване на истината, в оспорване на онова, което вече е казал. В напреднала възраст се вдига да повтори пътя си към Йолковица, за да помогне за установяване на лобното място. Жестоко е да се спомене, че стара истина е, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Откровено казано, неговата драма не е по-малка от тази на Христо Ботйов, както спомена в един разговор Владимир Свинтила: "По същността си тя е Шекспировска драма! Обретенов многократно е съпреживял този момент, без да може да се освободи както от картината на поваления труп, така и от видението на окървавеното чело, в което не би могъл да стреля друг при втория изстрел, освен той."

Разделението на мненията – в сърцето или в челото е убит войводата – започват още непосредствено след екзекуцията и малко след изоставянето на трупа на лобното място. Тези, които са между очевидците на разстрела, отбелязват изстрела в сърцето. Давайки си клетва да мълчат, те не могат да приемат, че екзекуцията е със съекзекутори, т.е., че съществува и изстрел в главата. Не е било възможно да заровят трупа – покриват го с клони, и то шипки, т.е. с трънак, който някой едва ли би се заел да разплита. Четниците научават за гибелта и някои от тях минават след Обретенов и приятелите му през лобното място. Виждат простреляното чело, проронват сълзи и отминават. Малцина са могли да допуснат, че Ботйов е бил убит "от свои", за да търсят доказателства. По-късно ще им се обяснява, че няма изстрел в главата; че кръвта там е, "защото са изваждали трупа и кръвта се е стекла към лицето". Трудно е можел някой да се върне и да провери. А че не са свидетели само Обретенов и останалите му другари, за това свидетелства изявлението на члена на щаба Димитър Икономов. Научавайки, че Ботйов е убит, той се е считал длъжен да се озове на лобното място. В "Материали за Хр. Ботевата чета" (1926), издадени от брат му Пенчо Икономов, на стр. 33 революционерът и другарят на Ботйов дава следните подробности:

"Като гръмнат останах, като научих, че воеводата Ботйов е паднал убит. Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония. От други узнах как е станала тази печална случка: като изсвирила тръба в лагера на турците, Ботйов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шуртела от раната му. Дълго време не можехме да се бавим на това опасно място..."

Димитър Икономов признава, че от други узнал "как е убит", но много ясно свидетелства: "Един куршум се забил в челото му" (с.33). Най-малко Димитър Икономов би си съчинявал версии къде е бил ударен Ботйов. "Алена кръв шуртеше от раната", свидетелства той (с.33). Става дума за рана и всякакви приумици, че трупът бил навеждан и кръвта от областта на сърцето "отишла чак до челото", звучат нелепо.

Нещо повече, Димитър Икономов твърди, че когато пристига на лобното място, заварва Ботйов все още в агония. Много по-късно пристига четникът Цанко Минков. В "Какво разказва един жив Ботйов четник. (Принос към миналото ни)" (1935) той отбелязва, че всякакви признаци на живот при войводата са угаснали, но се е говорело, че е прострелян: "Ботйов, Ботйов е ранен!" – се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И, наистина, милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа на части. Горкият! Колко съкрушителен е бил ударът, че в предсмъртната минута не е могла да се отекне ни дума от сладкодумната му уста – "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза Захари Стоянов. Нито най-сетне – последно сбогом от вярна дружина или прошка от майка мила (...). Четата остана без водител – без душа" (с.20).

По силата на каква логика бихме могли да приемем, че всички тези четници са си измислили изстрела в челото, а единствената истина е казал Никола Обретенов. Нещо повече, когато излизат от печат спомените и на Димитър Икономов, и на Цанко Минков, Обретенов е жив, но не ги оспорва. Продължава единствено да повтаря онова, което веднъж е казал, считайки се за единствения свидетел и единствен арбитър, и вярващ, че ще отнесе в смъртта цялата истина. Докато Димитър Николов-Дишлията, един от най-големите опоненти на Обретенов по този въпрос, умира на 11 май 1878 г., Димитър Икономов – на 19 февруари 1896 г., а Никола Обретенов чак на 10 октомври 1939 г., Цанко Минков е последният жив четник и умира последен – на 5 октомври 1944 г. Съдбата му отрежда дълъг, но тежък живот. Той не парадира, както Никола Обретенов в Русе, който "допълва" спомените си и дава интервюта:

"Преди да ослепея – споделя в книгата си Цанко Минков, - макар със саката ръка се захващах за някоя работа, изкарвах по някой друг лев, та можех отчасти да удовлетворя необходимите си нужди, но днес, при толкоз тежък и скъп живот и с толкова малка пенсийка, се намирам в извънредно мизерно положение" (Вж. също: П. Карапетров. "Последният жив Ботев четник Цанко Минков за своя войвода" - в–к "Кооперативно земеделие", № 130, 2 юни 1953; също сп. "Наша родина", 1956, № 6).

Този ли биограф би тръгнал да лъже и да записва: "Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа му на части"? Едно от последните доказателства, че е имало изстрел в челото. С други думи, щом Никола Обретенов твърди, че е имало изстрел в сърцето, фактите говорят, че е стреляно и втори път, т.е., че е осъществен заговор Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив. И че в този заговор са участвали както противникът на неговата тактика – военният командир Никола Войновски, така и Никола Обретенов, за съжаление – с един-двама странични помагачи.

Това са фактите, които отговарят на въпроса "Кой уби Христо Ботйов?". И те не са наши умозаключения, нито наша презумпция, а почиват на доказателствата на четниците. Като се започне от свидетелстването на Спас Соколов за заповедите, давани "на ухо", и се стигне до твърденията на всички, които споменахме. Защото не би могло да има две истини. Истината е една. И тя винаги е свята. И никой няма право да я изопачава под каквито и да е "благородни намерения". Читателят би да знае.

Ако в Ботйов е стреляно два пъти – в гърдите, както твърди Никола Обретенов, и в челото, както свидетелстват повечето от четниците, екзекуцията не би могла да бъде "случайна". При първия изстрел Христо Ботйов би трябвало да се повали незабавно, без значение дали той е ударен в сърцето или в челото. Следователно вторият изстрел е даден от упор, когато е рухнал на земята. Мнение по тези обстоятелства даде и полк. Никола В. Попов от Националния институт по криминалистика:

"При изстрел в черепа, слепоочието или челната част и при изстрел в корпоралната област, и по-точно в сърцето, тялото моментално прекъсва жизнената си дейност и изгубва контрол, тъй като неминуемо настъпва екзитус (смърт). При това положение простреляният не би могъл да се задържи прав по никакви физически закони. Ако трупът е обстрелян с два изстрела – в челото и сърцето, това едва ли е станало едновременно, тъй като още при първия изстрел простреляният би трябвало да е паднал на земята. Заключението е, че след рухването му в него отново, за втори пореден път е стреляно."

Известно е, че в науката всеки един довод би могъл да се обори само с друг казус. Никола Обретенов иска да ни внуши, че след изстрела в сърцето, той и Георги Апостолов били поели тялото на простреляния Ботйов. Нека се върнем на думите му: "В същия момент изгърмя пушка, Ботйов падна на гърба си, поддържан от двете страни от мен и Апостолов, пронизан в сърцето от куршума" (Н. Обретенов. Спомени... С., 1970, с.297).

Остава съмнението, че е прострелян и в главата. Как би могло да стане това без втори изстрел – от упор?!

При положение, че изстрелите са два, твърдението за изстрел "от храстите" е неубедително. Ясно е всъщност, че става дума за екзекуция, за два поредни изстрела. Истината е, че първият куршум незабавно предизвиква екзитус и той несъмнено е отправен от Войновски, а вторият изстрел е от някой около Ботйов и това е Обретенов. За пред "своите" Никола Обретенов може да е търсил довод, че Ботйов така и така е прострелян и не бива да се измъчва. Никола Войновски, потресен от деянието си, вероятно не е останал на лобното място и незабавно е хукнал към откъснатия вече от четата отряд. При Ботйов остава Обретенов – да се изземат вещите на убития и по възможност да се покрие, за да не може скоро да бъде разпознат. Приказките за тежкото изживяване на гибелта от негова страна са естествени. Този акт ще го преследва до гроба – зловещ и престъпен по същност. Една сентенция гласи, че престъпниците обикновено живеят дълго, за да изкупват греховете си. И той наистина живее до дълбока старост, безпокоен непрекъснато от въпроса: "Кой уби Христо Ботйов?!!". И е търсил обективни и субективни доводи.

Това, че картата е била пронизана от куршум, е било доказателство за неговото становище, за спонтанно съчинената му версия. Тя го превръща в своеобразен летописец на Ботйовата епопея – гонел го е страхът някой да не надделее в доказване на истината, в оспорване на онова, което вече е казал. В напреднала възраст се вдига да повтори пътя си към Йолковица, за да помогне за установяване на лобното място. Жестоко е да се спомене, че стара истина е, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. Откровено казано, неговата драма не е по-малка от тази на Христо Ботйов, както спомена в един разговор Владимир Свинтила: "По същността си тя е Шекспировска драма! Обретенов многократно е съпреживял този момент, без да може да се освободи както от картината на поваления труп, така и от видението на окървавеното чело, в което не би могъл да стреля друг при втория изстрел, освен той."

Разделението на мненията – в сърцето или в челото е убит войводата – започват още непосредствено след екзекуцията и малко след изоставянето на трупа на лобното място. Тези, които са между очевидците на разстрела, отбелязват изстрела в сърцето. Давайки си клетва да мълчат, те не могат да приемат, че екзекуцията е със съекзекутори, т.е., че съществува и изстрел в главата. Не е било възможно да заровят трупа – покриват го с клони, и то шипки, т.е. с трънак, който някой едва ли би се заел да разплита. Четниците научават за гибелта и някои от тях минават след Обретенов и приятелите му през лобното място. Виждат простреляното чело, проронват сълзи и отминават. Малцина са могли да допуснат, че Ботйов е бил убит "от свои", за да търсят доказателства. По-късно ще им се обяснява, че няма изстрел в главата; че кръвта там е, "защото са изваждали трупа и кръвта се е стекла към лицето". Трудно е можел някой да се върне и да провери. А че не са свидетели само Обретенов и останалите му другари, за това свидетелства изявлението на члена на щаба Димитър Икономов. Научавайки, че Ботйов е убит, той се е считал длъжен да се озове на лобното място. В "Материали за Хр. Ботевата чета" (1926), издадени от брат му Пенчо Икономов, на стр. 33 революционерът и другарят на Ботйов дава следните подробности:

"Като гръмнат останах, като научих, че воеводата Ботйов е паднал убит. Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония. От други узнах как е станала тази печална случка: като изсвирила тръба в лагера на турците, Ботйов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шуртяла от раната му. Дълго време не можехме да се бавим на това опасно място..."

Димитър Икономов признава, че от други узнал "как е убит", но много ясно свидетелства: "Един куршум се забил в челото му" (с.33). Най-малко Димитър Икономов би си съчинявал версии къде е бил ударен Ботйов. "Алена кръв шуртеше от раната", свидетелства той (с.33). Става дума за рана и всякакви приумици, че трупът бил навеждан и кръвта от областта на сърцето "отишла чак до челото", звучат нелепо.

Нещо повече, Димитър Икономов твърди, че когато пристига на лобното място, заварва Ботйов все още в агония. Много по-късно пристига четникът Цанко Минков. В "Какво разказва един жив Ботйов четник. (Принос към миналото ни)" (1935) той отбелязва, че всякакви признаци на живот при войводата са угаснали, но се е говорело, че е прострелян: "Ботйов, Ботйов е ранен!" – се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И, наистина, милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа на части. Горкият! Колко съкрушителен е бил ударът, че в предсмъртната минута не е могла да се отекне ни дума от сладкодумната му уста – "тази уста, която никога не преставаше да говори", както каза Захари Стоянов. Нито най-сетне – последно сбогом от вярна дружина или прошка от майка мила (...). Четата остана без водител – без душа" (с.20).

По силата на каква логика бихме могли да приемем, че всички тези четници са си измислили изстрела в челото, а единствената истина е казал Никола Обретенов. Нещо повече, когато излизат от печат спомените и на Димитър Икономов, и на Цанко Минков, Обретенов е жив, но не ги оспорва. Продължава единствено да повтаря онова, което веднъж е казал, считайки се за единствения свидетел и единствен арбитър, и вярващ, че ще отнесе в смъртта цялата истина. Докато Димитър Николов-Дишлията, един от най-големите опоненти на Обретенов по този въпрос, умира на 11 май 1878 г., Димитър Икономов – на 19 февруари 1896 г., а Никола Обретенов чак на 10 октомври 1939 г., Цанко Минков е последният жив четник и умира последен – на 5 октомври 1944 г. Съдбата му отрежда дълъг, но тежък живот. Той не парадира, както Никола Обретенов в Русе, който "допълва" спомените си и дава интервюта:

"Преди да ослепея – споделя в книгата си Цанко Минков, - макар със саката ръка се захващах за някоя работа, изкарвах по някой друг лев, та можех отчасти да удовлетворя необходимите си нужди, но днес, при толкоз тежък и скъп живот и с толкова малка пенсийка, се намирам в извънредно мизерно положение" (Вж. също: П. Карапетров. "Последният жив Ботев четник Цанко Минков за своя войвода" - в–к "Кооперативно земеделие", № 130, 2 юни 1953; също сп. "Наша родина", 1956, № 6).

Този ли биограф би тръгнал да лъже и да записва: "Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа му на части"? Едно от последните доказателства, че е имало изстрел в челото. С други думи, щом Никола Обретенов твърди, че е имало изстрел в сърцето, фактите говорят, че е стреляно и втори път, т.е., че е осъществен заговор Христо Ботйов по никакъв начин да не остане жив. И че в този заговор са участвали както противникът на неговата тактика – военният командир Никола Войновски, така и Никола Обретенов, за съжаление – с един-двама странични помагачи.

Това са фактите, които отговарят на въпроса "Кой уби Христо Ботйов?". И те не са наши умозаключения, нито наша презумпция, а почиват на доказателствата на четниците. Като се започне от свидетелстването на Спас Соколов за

заповедите, давани "на ухо",

и се стигне до твърденията на всички, които споменахме. Защото не би могло да има две истини. Истината е една. И тя винаги е свята. И никой няма право да я изопачава под каквито и да е "благородни намерения". Читателят би трябвяло да знае."

(Тези материали са взети от електронното издание на Литературния форум "Словото" на орбител.бг. Благословени са търсачите на истината!)

Плетци на лаврови венци

ЗА ОБРЕТЕНОВИ

"Баба Тонка- най-голямата и храбра наша революционерка "

"Никала Обретенов - герой и патриот"

"Да отдадем почит и признателност към неуморните усилия, вложени от Обретенов за историческото движение напред."

Авторката на този апел към русенската общественост, научен сътрудник тогава, когато е писан, "от позициите на достигнатото обществено развитие и от хребета на социалистическото време", най-добре виждала "безпримерните подвизи и саможертви" на патриоти и герои като Обретенов.

За нея синът на "легендарната баба Тонка", е извървял героичен и свободолюбив жизнен път с принос към българската история. Той е герой и строител, предизвикваш чувство на висока патриотична гордост у русенските граждани, отправящи взор към изминалите десетилетия.