БОРИС
БАШИЛОВ
“ЗЛАТНИЯТ
ВЕК” НА ЕКАТЕРИНА II
МАСОНСТВОТО
ПРИ ЦАРУВАНЕТО НА ЕКАТЕРИНА II
I.
ПЕТЪР III И ПРИЧИНИТЕ ЗА НЕДОВОЛСТВОТО ОТ НЕГОВАТА ПОЛИТИКА
В 1762
година умира Елисавета. На руския трон застава съвършено чужд на Русия
човек, Петър III, ненавиждащ всичко руско. Като
наследник на шведския и руския престол, той бил обучаван едновременно
на руски и шведски език. Законът Божий му преподавали и пастор, и руски
свещеник. В резултат Петр III не знаел добре нито шведски, нито руски
език. Що се отнася до вярата, то по свидетелство на познаващите го “по
мислите му за вярата бил повече протестант, отколкото руснак.”
“Православието
у него било смесено с протестантство, — отбелязва С. Платонов, — и той
самият не е в състояние да разбере в какво вярва”. Петър III, според
както го познаваме от свидетелствата на съвременници, поставял интересите
на Голщин над интересите на Русия, моделът на град Кил, по неговите
думи, му харесвал повече, отколкото “цялото руско царство”.
По
време на Седемгодишната война бъдещият руски император изпращал секретни
сведения на Фридрих II. За това пише сам Фридрих в своите мемоари. Английският
посланик Кейт, член на известна английска масонска фамилия и сам масон,
спечелил доверието на Петър III 
и
съобщавал на Фридрих II всичко, което узнавал от него. Нещата стигнали
до там, че през пролетта на 1758 година датското правителство, а по-късно
и френското, поръчали да се доведе до знанието на канцлера Воронцов
за осъдителните взаимоотношения на Кейт с Великия Княз и Фридрих II.
Карл Улрих така си и останал Карл Улрих, въпреки, че при обръщането
му в православна вяра го преименували на Петър III. Неговото
налудничаво поведение по-късно, когато станал руски император, доказва
това. Няма никакъв смисъл да се изброяват всички налудничави постъпки
на Петър, с които той настроил против себе си различни слоеве на тогавашното
общество. Ще припомним само “позицията”, която заел по отношение на
Православната църква: Петър III изказал желанието, свещенниците да обръснат
брадите си и да ходят облечени като протестантски пастори в сюртюци,
и поискал да направи в двореца протестантска църква. Издал и Указ за
окончателното изземане на всички църковни владения, а на духовните лица
да се заплаща по милост като на държавни служители.
Тези намерения
на новия император произвели силно вълнение сред духовенството. Ползувайки
се с голяма популярност сред народа, Митрополитът на Ростов, Арсений,
написал на Петър III протест:
“В първата
седмица на светите и велики пости, - пише очевидецът, митрополит Арсений
Ростовски, - след приключването на богослужението в събора, се оттеглих
в килията си, и в уединение написах на Негово Императорско Величество
прошение, което се състоеше от книгите на пророците и светото писание,
изцяло жалостно и плачевно, с остри и възвишени разсъждения, и го изпратих
по йеромонах Лука в Санкт-Петербург. То било връчено на Негово Величество
в събранието на генералитетите и било прочетено на пресекулки от Главния
секретар. И Господарят бил във великото събрание, и от страх изгубил
ум, бил пратен в Невския манастир, където прекарал шест седмици под
стража, и бил върнат с указ, без да може да излезе от килията, под надзора
на настоятеля, та никакво решение на моето прошение не бе направено
тогава”.
“Духовенството,
в отчаяние от указа, който бил издаден в първите дни на царуването,
— писал Пруският посланник Холц на Фридрих II, — и чрез който то се
лишава от всички свои владения и ще получава пари за своята издръжка,
предоставило на двора свое послание на руски и латински език, в което
се оплаква от насилието, причинено му с този указ, от неговия странен
начин на действий и отношение, които не би могло да се очакват даже
от басурманското правителство - такова насилие било причинено на православието.
Духовенството най-вече било опечалено от тази постъпка, защото, по неговите
думи, не подлежи на съмнение, че е подхвърлено на такова насилие само
за това, че духовниците се явяват служители на Бога”.
“Донесенията,
получени вчера и завчера от началниците на отдалечените провинции, —
пише Холц на Фридрих II, — доказват колко духовенството се старае да
възбуни народа против монарха. Донесенията свидетелствуват, че духът
на възмущение и недоволство става толкова всеобщ, че ония, губернаторите,
не знаят, какви мерки да вземат за успокоение на умовете и търсят наставления
от двора. Те са длъжни да прибягнат към жестоки мерки, за да укротят
народа. Всичко това страшно е разтревожило двора.”
Указът
на Петър III за свободата на дворянството причинил най-силно вълнение
сред селячеството. Селявите очаквали, че освобождавайки от “крепостничество”
помещиците, висшата власт ще подари такава свобода и на крепостното
селячество. Но Петър III не разбирал, че освобождението на дворянството
от служба към държавата прави безсмислено съществуванието на крепостното
право. Относно указа на Петър III за освобождаването на дворянството,
Пушкин пише в своите “Бележки върху руската история на XVIII век”: “Указите,
с които нашите предци толкова са се гордяли, заради тях по-справедливо
би било да се бяха срамували”.
II.
ОТСТРАНЯВАНЕТО НА ПЕТЪР III
Не е вярно,
че смъкването от трона на Петър III е било извършено от Екатерина за
това, че тя станала преданно руска и православна, и че не могла да понася,
как нейният съпруг унищожава руските обичаи. Работата била много по-прозаична
- Екатерина II просто искала да се освободи от ненавистния си мъж и
да управлява сама.
“Екатерина
Велика — вярното чедо на Православната църква” — това е легенда, нямаща
никакви реални исторически основания. Екатерина II е гонителка и разорителка
на Православната църква, тя едва ли е била въобще религиозна. Със свойственото
й лицемерие, тя само се представяла за православна, понеже това способствувало
за дългосрочните й политически замисли.
Подготовката
за завземането на властта Екатерина започнала още дакато Елисавета била
жива.
“По това
време на мнозина им се струваше напълно естественно и справедливо, както
смъкването на Иван VI, така и заточението на всичките Брауншвайгски
фамилии; за Екатерина и едното и другото се представяше, на всичкото
отгоре, като единствено причинено от заеманото от нея положение на руска
велика княгиня.
Тя се запознала,
според разказите на Лейб-Кампанцев, с подробностите на революцията,
довела Елисавета Петровна на престола, и изучавайки ги, се убеждавала,
че подобни преврати са възможни, че те не са съпроводени с непреодолими
трудности и не предизвикват противодействия всред обществото, и се прекланяла
пред успеха.”
“Още дакато
Елисавета била жива, на придворни изяви и срещи, при
всеки представил се случай, Великата княгиня охотно изказвала своите
възгледи, как би желала да стане известна, за да може нейното мнение
да бъде общопознато. Екатерина правилно пресметнала — от това можела
само да спечели, още повече, че Императорката, често несмогваща, рядко
присътствувала на публични изяви и нейната подозрителност не ограничавала
вече Великата княгиня.”
Дакато Елисавета била жива, Екатерина се страхувала
да не я арестуват или изпратят в изгнание зад граница заради замислите
й против съпруга й. Изминали много години преди да изпълни своите намерения,
които се зародили още през времето на Елисавета. Извършвайки преврат,
Екатерина не станала регентка до пълнолетието на сина си Павел, така,
както трябвало и да бъде. Тя извършила двойно превземане на властта
- и от мъжа, и от сина си. Прославила се като “Императорката-философ”.
А у философите, както знаем, моралът винаги зависи от исповядваните
възгледи, които почти нямат отношение към нормалния човешки морал. Еластичността
на “нравственните” възгледи на “ Императорката-философ” донесла много
беди на руския народ.
Само помръкването
на монархическото съзнание може да обясни, защо нея и до сега я считат
за царица, а не за озурпаторка.
III.
ДВОРЦОВТЕ ПРЕВРАТИ И МАСОНИТЕ
Организирайки
заговор против своя мъж, както знаем, Екатерина заела пари от английския
посланик, масонът Кейт, шпионинът на пруския Крал Фридрих.
Принадлежала
ли е самата Екатерина към масонството, не знаем, но известно е, че в
първите години след завземането на руския трон, тя много търпеливо се
отнасяла към руските масони.
“...Възможно
е, — посочва Вернадски, — самата Екатерина да не е участвувала в масонството,
отнасяйки се към него с търпимост по политически причини, считайки,
че така й е изгодно. Вярно е също, че понеже тя изобщо не е била религиозна,
официално парадирала с религията, търсейки за себе си опора в православното
духовенство.”
Руските
масони широко се възползували от търпимостта на Екатерина към тях в
първия период от управлението й. Веднага след завземането на властта
от нея, масонът Н. Панин придвижва отново проекта за ограничаването
на властта й. Панин предлага да се учреди особен Имперски Съвет. Имперският
Съвет трябвало да се състои от шест имперски съветника.
“Всички
дела, принадлежащи по устав на държавната и по същество на монархическата
власт, са под нашето собствено попечителство и решение, — указвало се
в проекта, — тъй като: внесените за нас не в присътствието на сената
доклади, мнения, проекти, всякакви принадлежащи молби, точното сведение
за всички различни части, съставляващи държавата и нейната полза, с
една дума, всичко онова, което може да послужи за собствено на самодържеца-господар
за нарастване и подобряване на държавното, трябва да бъде при нас, в
нашия Императорски Съвет, и да бъде решавано съвместно”.
“Не зная,
кой е съставителя на проекта, — говори генерал-фелдцайхмайстерът Вилбоа,
— но ми се струва, сякаш той под вида на защита на монархията по фин
начин се накланя по-скоро към аристократическата посока. Задължителният
и установен с държавен закон Императорски Съвет и влиятелните му членове
могат с течение на времето да се издигнат до положението на съуправляващи”.
28 декември
1762 г. Екатерина подписала вече указа за създаването на Имперски Съвет.
Разбрала, че властта й е застрашена, тя скоро го отменила. Тогава през
февруари 1763 г. възниква заговор против нея.
Заговорът
ръководи Никита Панин (*1).
Когато заговорът бил разкрит, след известно време масоните наговорили
честолюбивия поручик Мирович да освободи сваления от Елисавета Император
Иван Антонович и го провъзгласи за трона вместо Екатерина Втора.
“Мирович,
както се вижда, бил попаднал в масонската ложа”, — отбелязва историкът
С. М. Соловьов. Превратът не успял, Мирович бил осъден. Но превратът
можело да бъде и успешен, защото вече не един път след Петър I редът
за наследяването на царската власт се свеждал до принципи, нямащи нищо
общо с монархическия принцип за онаследяване на властта:
“Който
вземе камшика, той кара файтона”.
Така “наследила
властта” Елисавета, така я “наследила” и Екатерина. За масоните всеки
нов дворцов преврат бил изгоден, тъй като той още повече изпарявал древните
принципи на руското самодържавие и все повече намалявал видимостта на
монархическата власт, която съществувала в Русия след смъртта на Петър
I. Най-видният идеолог на руския монархизъм, Лев Тихомиров, изсказал
една много вярна мисъл, утвърждавайки, че “Монархията след Петър оцеляла
само благодарение на народа, който продължавал да счита за закон не
онова, което заповядвал Петър, а това, което било в ума и съвестта на
монархическото съзнание на народа”.
Монархическото
съзнание у представителите на висшите кръгове, усвоили в себе си европейски
идеи, и даже у самите носители на монархическата власт, с времето се
понижавало.
Никой от
приемниците на Петър I,
в това число и Екатерина Втора, няма такава висока представа за царската
власт, каквато имал свещеника на Петъра I - отец Алексей
Михайлович: но той смятал, че стройната система от възгледи за произхода
и предзначението на самодържавието се заменя от жалка смесица от идеи,
заимствувани от западния абсолютизъм.
Денис Фонвизин
съвсем правилно отбелязва в своите “Разсъждения за пълното изтребване
в Русия на всяка форма на държавата, и от това особено състояние - и
на империята, а така също и на самите господари”, че Русия по онова
време не би могла да се нарече чисто монархическа държава.
Най-характерният
признак на монархическата власт е нейната приемственост, строгият определен
порядък на нейните наследници. За каква приемственност на власт можем
да говорим в периода от смъртта на Петър до възстановената от Павел
I
(отменена
от Петър) традиция за наследяване на царската власт? Царе и царици поставяли
или като временни, или те получавали властта в резултат на преврати,
както Елисавета, Екатерина II, Александър I - дворцовите преврати лишили
този вид власт от всякакво значение!
Масоните
разгадали това съдбовно обстоятелство и не веднъж се опитвали да го
използуват в свой интерес. Това е причината, поради която Мирович не
виждал нищо безнравствено в това, да освободи отхвърления от Елисавета
император Иван и го възкачи на престола. Та нима Елисавета, смъквайки
го, не му е дала клетва и нима не се е клела на свой ред пред баща му
и майка му? Нима Екатерина II не е дала клетва на смъкнатия от нея мъж?
Това, което масоните с помощта на Мирович искали да направят пак, било
дворцов преврат и с него още повече да подкопаят руската монархия —
за това има ярки доказателства. Когато бил направен обиск у съучастника
на Мирович — поручик А. Ушаков — в него намерили отркъс от масонския
катехизис и лист с изображението на разни масонски символи.
Така се
продължало почти сто години, от смъртта на Петър I до възкачването на
престола от 
Николай
I, разгромил първия опит на руските масони-декабристи да унищожат
монархията в Русия. След това тя просъществувала още 92 години, докато
не била унищожена от ръководителите на масонската петорка (Керенски,
княз Лвов и другите) заговорници с помощта на изменилите на клетвата
генерали.
Такъв е
страшният плод, пръкнал се от закона на Петра I за онаследявянето на
престола.
IV.
НАЧАЛОТО НА “ФИЛОСОФСКИЯ” ВЕК В РУСИЯ
“...В края
на юни 1762 г. започнало царуването на Екатерина II, Императорката-философ
на XVIII век. Мъдреците на Европа забелязали изгряващата звезда на новото
просвещение още когато Екатерина била Велика княгиня, и с радост приветствували
нейното възкачване на престола, обещавщо богати плодове за господствуващото
настроение на века. Надеждата им не ги излъгала. В Русия също започнал
философския век.”
Философът
С. Франк в своята статия “Религиозно-историческия смисъл на руската
революция” пише:
“Историческите
источници на нихилизма спадат към свободомислещия кръг от велможите
на Екатерина II, т. е. към френското просвещение на 18 век.
” Волтериянството
в началния период от своето развитие не е било плод на убедено отрицание
на религията, а вид безсмислен полъх, но както всички умствени епидемии,
било изключително заразително, завладяващо постепенно широките слоеве
на образованото общество, а след това започнало да проникава и в низшите
слоеве на народа.
Екатерина
водела кореспонденция с много френски философи, които идейно подготвяли
така наречената “велика” френска революция. “Императорката-философ”
им предлагала да издават в Русия забранените от френското правителство
книги, в това число и знаменитата Енциклопедия, в която сътрудничели
болшинството от духовните развратители на френския народ.
И действително,
в епохата на царуване на Екатерина Втора увлечението по френската просветителска
философия дошло до апогея си. Екатерина II била увлечена по масона Волтер,
увлечени по него били и много образовани руски личности от онова време,
духът на които бил “предан на френската корона” и все по-малко и по-малко
бил полезен на руската. Волтер направили член на Руската академия на
науките. Поръчали му да напише историята на Петър Велики. Библиотеките
на помещиците били препълнени с неговите съчинения, както и с тези на
другите енциклопедисти. Разположени във волтеровски кресла, помещиците
четяли произведенията на Волтер. Почитали го и които нямали волтеровски
кресла - дребните чиновници, наравно със семинаристите, а крупни
земевладеци ставали якобинци и деисти. Интересът към личността на Волтер
бил толкова голям, че вестник “Московски Ведомости”, наред с най-важните
политически и правителствени съобщения, публикувал какви разпореждания
давал Волтер на своята племенница.
Волтер
прославял в своите съчинения и Петър I, и Екатерина. Дидро противодействувал
да се печатат във Франция съчинения, разобличаващи лицемерната игра
на “Императорката-философ”. Фаворитите на Екатерина, Григорий Орлов
и 
Кирил
Разумовски, поканили Русо да живее в Русия, гарантирайки му
“тих и приятен живот”. Скоро след заграбването на властта Екатерина
повикала Дидро в Петербург и му обещала помощ за довършване издаването
на “Енциклопедията”, забранена във Франция. Д’Аламбер пък поканила за
възпитател на Павел. Забраненото във Франция съчинение на Мармонтел
“Велизарий” било преведено на руски език от придворните знатни особи
на Екатерина. Приятелката й, княгиня Дашкова, печатала в своето списаниее
“Невинно упражнение” откъси от съчиненията на материалиста Хелвеций.
Племенникът й Потемкин издава свои преводи на произведенията на Русо.
Синът на църковния служител Н. Данилевски превел “Социалната система”
на материалиста Холбах.
Нещата
дошли до там, че кралете на Европа започнали да гледат на Екатерина
и нейното обкръжение “като на гнездо на най-революционните идеи, във
Франция наред с опасните съчинения на либералите, забранен бил и наказът
на Екатерина, като книга, подриваща основите на държавата”.
Подражавайки
на Екатерина, с френските философи си пишели и много велможи, като Разумовски,
Бецки, Шувалов, Голицин, Дашков, Орлов и много други домородени волтериянци.
Всеки в онова време искал да бъде “волтериянец” и "философ”. Който
не бил “философ”, бил оценяван като назадничав суеверник, фанатик-невежа,
почти луд.
“Първото
поколение, при което започнало царуването на Екатерина, било още не
съвсем твърдо в своето свободомислие, помнело религиозните предания
от своето детство и, както леко преминавало към волтериянство, така
леко могло отново да се връща към напуснатите вярвания... Но следващите
поколения, възпитаващи се вече в средата на самото философско движение,
почти нямали орган за религиозност, и така и умирали с хули по религията.
След Екатерина
по господарските имения във всички краища на Русия можело в изобилие
да се срещнат такива господари, навяващи със своите безбожия истински
ужас на всичките жители в тяхната околия.” Л. В. Нашчокин пише за своя
баща:
“...Въобще
той никого не почиташе - не само стоящите по-горе от него. Княз Потьомкин
забелязъл, че той и към Бога се отнасял уж с уважение, но все пак като
към по-нисш по чин, например, когато бил генерал-майор, то на Бога гледал,
като на бригадир, и казвал, когато го разжалвали в генерал-поручик:
“Е, сега и Бог попадна при Нашчокин в 4-и клас, при порядъчни хора.”
С разрешението
на Екатерина произведенията на френските философи в Русия се печатали
свободно. Издавали се много руски преводи, четенето на които се поощрявало
от императорката-философ. Имало 60 превода само на произведения от Волтер.
Болшинството
от тези преводни произведения преследвали целта да подронят вярата в
Бога. “Тълкували верската търпимост в известен смисъл чрез индиферентизма,
всички догматически учения и спорове осъждали и осмивали, при което
всяка религия се свеждала или до чист деизъм, или даже до единия морал...
Срещаме
изводи против вярата в бъдещия живот, намеци за това, че човек е против
вяра в бъдещия живот, намеци за това, че човекът е такъв продукт на
природата, както и всичко живо на земята и т.н.”
Такива
мисли развивали в своите съчинения и руските “волтериянци”. Християнството
в тях се наричало “закон”, а православието “народна измислица”. Поклонникът
на Волтер и Бел, Болтин, смятал за проява на суеверие, например, молитвата
при влизането в къщи, преди хранене, пост и т.н. Русия до Петър Болтин
изобразявал като време на религиозна заблуда, лъжа и диви суеверия.
Духовенството определя като зла сила на историята, причина за невежеството
на народа и че, колкото духовенството е по-образовано и влиятелно, толкова
по-лошо става за народа и държавата. Такива идеи Болтин можел да проповядова
без да се бои, тъй като такива мисли изказвала в своите съчинения и
самата Екатерина. Умственото волнодумство довело до нравственна разпуснатост...
“Векът
на Екатерина оставил за себе си спомен, като век на непрекъснати праздници,
пищни балове, скъпи обяди, изумителен разкош, за който се изразходвали
грамадни състояния и пред който разкошът от времето на Елисавета съвършено
бледнеел. Животът на образованото общество представлявал нещо от рода
на пира на Валтазар, в който то изхабило всички свои материални и нравствени
сили.”
Забранените
за превод книги се разпространявали в ръкописи. Митрополит Евгений свидетелствува,
че “Писменният Волтер става у нас толкова известен, колкото и печатния“
и че “по съкровени пътища навсякъде се разлива цялата негова зараза”.
В 70-те години у няколко лица били намерени ръкописи с антирелигиозни
съчинения: “Разобличеното християнство” на Холбах, “Разговор между монаха
и добрия човек” и други произведения на Волтер.
Преводачът
Вински пише, че не само дворяните, но и в “низшите кръгове съчиненията
на Волтер” се четат с крайна жадност. Синът на писаря А. В. Никитенко
съобщава, че неговият баща “високо ценил Волтер и ни най-малко не се
смущавал от неговите скептически схващания.” Секретарят на Екатерина,
Теплов, съобщава, че около него също “вменяват в себе си срама, че с
Волтер не са на различно мнение.” В. А. Левшин свидетелствува, че “посяването
на френското православие пуснало своите корени още по-далеко: започнали
да пофренчват търговците и лакеите.”
Продължи
1. Никита Иванович
Панин
(1718, Данциг - 1783, Петербург)
Държавен
деец. Роден в семейството на небогат генерал. В 1740 г. бил
зачислен в привилегирования Конногвардейски полк. В 1741 взел
участие в дворцовия преврат, довел на престола Елисавета Петровна,
и бил произведен в камер-юнкер, а после в камерхер. И.И. Шувалов
се изплашил от растящото влияние на Панин върху императорката
и в 1747 го пратил посланик в Дания, а след това - в Швеция.
В Стокхолм Панин проявил завидни
дипломатически способности и добил симпатии към конституционния
строй. В 1760 г. бил назначен за възпитател на великия княз,
бъдещия Павел 1, на когото оказал огромно влияние. Петр III
не обичал Панин и се страхувал от него, затова и пожаловал
чин действителено таен съветник и висшияорден св. Андрей Първозван.
Способствувайки на дворцовия преврат в 1762 г. в полза на Екатерина
II, Панин подал до императорката проект за учреждяване на Императорски
съвет от 6-8 члена и за реформи в Сената, опитвайки се да ограничи
самодържавието. Екатерина отхвърлила проекта, но не се решила
да отстрани Панин, който станал неин най-близък съветник по
външнополитическите въпроси и в 1763- 1781 възглавявал Колегията
по външните дела. Действувайки целенасочено и методично, Панин
се стремил в своята външнополитическа дейност да съвмести в
единна система създаването на "Северен акорд" - съюз
между Русиия, Англия, Прусия, Швеция, Дания против Франция и
Австрия. Макар тази идея в пълния си вид да претърпяла неудача,
отделните договори с ред държави дали положителен резултат и
способствували за засилването на Русия. В 1773 г., възползувайки
се от женитбата на Павел, Панин наградили богато и го отстранили
от длъжността възпитател за нескрита радост на Екатерина II.
В началото на 70-те г. той възглавил заговор (Д.И. Фонвизин,
секретаря на Панин Я.Я. Убри и др.) против Екатерина II в полза
на Павел, който завършил без шум неудачно. В 1781 г. отпратили
Панин в отставка. На неговото погребение в лаврата Александър-Невски
Екатерина II не присъствувала. |
 2.
Разумовски, Граф, посланик в Константинопол. Влюбен в Екатерина.
Петър III ревнувал Елисавета от Воронцов.
|
