БОРИС БАШИЛОВ

“ЗЛАТНИЯТ ВЕК” НА ЕКАТЕРИНА II

МАСОНСТВОТО ПРИ ЦАРУВАНЕТО НА ЕКАТЕРИНА II

V. “ИМПЕРАТОРКАТА-ФИЛОСОФ”, ВЕЛИКАТА ГОНИТЕЛКА И РАЗОРИТЕЛКА НА ПРАВОСЛАВИЕТО I

Когато станала “глава на православната църква”, Екатерина II, подобно на Петър I и неговия най-близък приемник - Петър Трети, престанала да се съобразява с мнението на йерархията от православната църква и постъпвала с нея така, както й се е виждало изгодно за целите и укрепването на нейната власт. Тя издава закон за изземването на останалите все още у църквата земи. Не желаейки монашеството, почти унищожено от предшествениците й, да се увеличава, Екатерина II установява за всеки манастир точното число на монасите, които може да има.

Само духовните потомци на руските масони - историци от лагера на руската интелигенция биха могли да свържат тези закони с извода, че Екатерина II била “чисто руска и православна по дух”.

Екатерина II, както й Петър, безжалостно потискали православната църква и нейното духовенство. Навсякъде започнало масово затваряне на манастири, особено в покрайнините на Русия и в Сибир. Поради унищожаването на манастира "Трифон Печенежски" - Мурманската опора от времето на руската колонизация, част от Мурман бил превзет от Норвегия.

Поселянин в своето изследване “Руската църква и нейните сподвижници през 18-и век”, констатира:

“Екатерина II нарушила правото на собственост и на воля на онези лица, от пожертвованията на които се състояло църковното имущество. Всички имения били оставяни в по-голямата си част за духовен упокой на душите, като пожертвования за обичания манастир, и тази последна воля на умиращите не би трябвало да подлежи на никакво изменение. Освен това, не само тези усърдни жертви на църквата били присвоени за светски цели, но и самият упокой на душите не можел повече да се продвежда поради затварянето на самата обител”.

Против тези закони смело въстава Ростовският Митрополит Арсений (Мацкевич), който в своето време протестирал против точно същото намерение на Петър Трети.

Унищожаването на Патриаршията и преследването на православното духовенство, монашество и старообрядниците от Петър I и неговите приемници силно отслабили православната църква. В резултат на тези гонения тя изгубва ролята си на духовен водач на народа. Принизеното положение на преследваната от правителството църква много облекчило руските масони в тяхната дейност по унищожаването на духовния й авторитет. Заграбвайки властта и ставайки “глава на православната църква”, според въведения от Петър I протестантски обичай, Екатерина II виждала в нея оръдие за утвърждаване на незаконно завладяната от нея власт.

Руските историци говорят лъжи, когато твърдят, че Екатерина от немкиня се превърнала в чиста рускиня и станала по дух православна. Поклонницата на Волтер и на другите френски философи-просветители изпълнявала православните обряди и ходела на църква по тактически съображения. Тя, както и философите-просветители, била не православна, а деистка. Следвайки своя кумир Волтер, тя изповядвала убеждението, че “ако няма Бог, трябвало е да го измислят”, а също и църквата, която помага на управниците да държат в подчинение народните маси. Този възглед, разбира се, няма никакво отношение към православния възглед за ролята на църквата в държавата.

Но трявало е само Екатерина да почувствува, че вече се е укрепила на завзетия от нея руски трон, за да започне преследването на руската църква.

Протестирайки против тези преследвания, уважаваният от народа митрополит Арсений писал до Синода:

“От апостолски времена църковното имущество не принадлежи на никого, освен на апостолите, а след тях - на архийереите, и е оставало единствено на тяхната воля и разпореждане. Пръв е започнал да отнема църковните имения Цезар Юлиян Отстъпник, а у нас от времето на княз Владимир не само по времето на царуването на благочестиви князе, но и във времената на татарската държава, църковните имения са оставали свободни и неприкосновени. При Петър Велики Мусин-Пушкин издал постановление относно доходите от църковните имения и тяхното управление. Това постановление надминало не само турските постановления, но и уставите на нечестивите римски царе-идолослужители.

Св. Киприян Картагенски, доведен на мястото за екзекуция, заповядал на домашните си да заплатят за налог 25 жълтици: но ако тогава е било в сила постановлението на Мусин-Пушкин, това благодеяние би се оказало невъзможно. То надминава дори поганските обичаи, а църквата и бедните архийереи по неволя са свикнали сега на такава нужда, защото никой не ги пита, какво да им се даде. Та сега, когато е започнато това изтезание, затворниците и безделниците са в по-завидно положение от бедните архийереи, и такова мъчение търпим не от поганци, а от своите, които наричат себе си православни: в манифеста за възкачването на престола от Императорката е казано, че тя встъпва на него, за да поддържа православието, което в предишното управление било застрашено”.

В друго заявление, подадено до Синода, митрополит Арсений писал: “Тежко ни, бедни архийереи! Не от поганци, а от своите дълбокомислещи правоверното стадо трябва толкова мъчения да претърпява”.

Давайки вид, че е православна, Екатерина II заповядала да осъдят Ростовския Митрополит като най-зъл престъпник. На разпита в двореца Митрополит Арсений казал на Екатерина в очите цялата сурова истина за нейното отношение към православната църква, а тя не изтърпяла и запушила уши. Услужливи блюдолизци “запушили устата” на Митрополит Арсений.

Митрополит Арсений бил заточен в Николо-Карелския манастир. Древната Ростовска митрополия, съществуваща от 800 години, била закрита по заповед на Екатерина. След постъпилия за Арсений нов донос, Екатерина заповядала да го “лишат от монашески чин и да го преименоват на Андрей Врал, като го изпратят на заточение в Ревел”.

На коменданта на Ревел, нейният съотечественик, немецът Тизенхаузен, “Главата на православната църква” написала за мъжествения православен пастир със следния игрив тон:

“У нас в здрава клетка има една важна птичка. Пази я, да не отлети. Надявам се, че няма да подведеш себе си под такава голяма отговорност. Народът и стареите много го почитат и по навик го считат за техен. А той не е нищо повече от един голям измамник и лицемер”.

А всъщност големият измамник и лицемер била самата Екатерина, организирала заговор против мъжа си, покрила с ласкателства неговите убийци, представяща себе си за ревностна православна, а митрополитът, който по нейните собствени признания винаги бил уважаван от народа, нарекла “Андрей Врал”, “птичка”, “измамник и велик лицемер”. По заповед на Великата лицемерка, бръщолевейки в своите писма до Волтер и Дидро за своята “любов към свободата” и раздавайки крепостни окови на милиони свободни селяни в Украина и Русия, Митрополит Арсений бил заключен в сива камера с влажни мухлясали врати, широка 3 аршина. В този каменен гроб, жив погребан, Митрополит Арсений престоял 7 години чак до смъртта си в 1772 година.

На Волтер Екатерина се похвалила, че Митрополит Арсений бил осъден от духовните началства, но тя, представете си, смегчила произнесената за него сурова присъда.

II
“Императорката Екатерина II, прославила се с външните си закони и външното си държавно строителство, по отношение на православната църква, и особенно към манастирите, била велика разорителка и гонителка, — пише Епископ Серафим. — В това отношение тя продължавала същата политика като Петър I, но в значително по-голяма степен. Ако Петър е унищожил една трета от достигналите до него манастири, то Екатерина се постарала да унищожи повече от половината, които останали след него.

От всички манастири били иззети владенията и постройките, с изключение на намиращите се в огражденията манастирски сгради. Онези, които били оставени в градовете, и най-прочутите от пустинните, били приведени на щат, т. е. правителството определяло точно колко йеромонаси, йеродякони и монаси може да има в тях, на които държавата определяла много мизерни заплати.”

Ето един пример, в какво бедствено състояние се оказал манастирът "Коренната Пустиня", в който се намирала древната икона "Знаменията на Божията Майка", смятана от народа за чудотворна.

“Някои манастири, много малко на брой, които все още не се решавали да закрият, били приведени на щат, в това число и "Коренната Пустиня". На тях заплати не се полагали, и затова трябвало да съществуват изключително от църковните доходи и от милостинята на христолюбивите руси. Останалите манастири били просто закрити, а имуществото им напълно взето за хазната. В град Курск, например, от четири съществувавщи до Екатерина манастири, бил оставен само един единствен - Знаменският.

От тези мероприятия на Екатерина, досущ напоминащи ни за мероприятията на безбожната болшевишка власт, "Коренната Пустиня" от една страна, много силно пострадала, а от друга, до някъде и спечелила. Спечелила в това отношение, че превеждайки я на щат, направили я самостоятелна и независима от Курския градски манастир. Пострадала обаче ужасно. Лишена от всички придобивки, отнети от правителството, тя била принудена да съществува от продажбата на своето движимо имущество. При отсътствието на храна, тъй като полята й били отчуждени, наложило се да продаде всички свои животни, и почти всичките си коне (оставили само три) и т. н.

Екатеринините чиновници от “Колегията по икономиите” не позволявали даже монасите за огрев да секат от някогашните си дървета на гората, обграждаща манастира. Наложило се да разграждат дървените постройки в манастирската ограда (вън от оградата постройките били отнети) и с тях да отопляват осталналите помещения. Ето до какво безобразие стигнали Екатеринините чиновници.

Кръстния вход в Пустинята с чудотворната икона от 1767 година бил забранен, а доходите от него съставлявали главния източник за съществувание на пустинната обител. От това тя потънала в пустош. Братята започнали да се пръскат по другите манастири. Каменните постройки не можели да бъдат ремонтирани и започнали да се рушат. В началото на царуването на Император Павел I, облегчавайки положението на манастирите и връщайки им част от придобивките, в Коренната Пустиня били останали всичко само няколко човека-братя, водещи полугладно съществувание и принудени понякога даже да ходят да просят милостиня. Съвместният живот и служба трябвало да се изоставят, нямало на кого да се извършват ежедневни богослужения, обителта била в пълен упадък.”

“В Синода пристигали от епархията жалба след жалба за обиди над духовенството от разни началници; от някакво си нищожество или чиновник страдал през ден не един гръб или брада на свещеник, а понякога и дарът, който той носел със себе си”.

“По селата дворяните започнали да се държат високомерно с духовенството, особено след издаването на грамотите за техните свободи. Те оставали все по-често да живеят в своите имения и повечето от тях се оказвали философи - гледали на попа като на представител на суеверието, и да го унизяват считали за признак на образованост. Не е измислица, че духовенството имало работа повече с “подли”, отколкото с благородни хора и участвувало в селските въстания против дворяните.”

Свещениците в щатните събори и църкви получавали по 20 рубли в годината. Заплатата за изпълнението на службата им била нищожна: 10 копейки за сватба, 10 копейки за панихида, 3 копейки за кръщене и т.н.

Когато тръгнали слухове, че правителството щяло да дава заплати на всички свещеници и членове на църкововното общество от манастирските доходи, Екатерина се произнесла относно техния произход, че слуховете произлизали от средите на нисшето, унижено духовенство, т.е. че вероятно идват от “лукавите лицемери и пуритани-светци”. Това било по времето, когато на Потемкин въз основа на най-обикновена бележка от Казничейството брояли стотици хиляди рубли за разни прищевки.

Лишена от своите имения, църквата изпитвала голяма нужда от средства. Строителството на нови църкви, църковни училища и семинарии било прекратено, тъй като и съществуващите нямало от какво да се издържат. Църквите, съборите, училищата, семинариите, архиейерейските домове идвали до все по-голяма и по-голяма разруха. Възпитаниците на духовните семинарии живеели в полуглад, преподаването в тях било провеждано лошо, понеже нямало средства за заплати на учителите и покупката на учебни пособия.

Разпилявайки милиони рубли за своите любимци - представителите на аристокрацията, Екатерина се скъпяла да отпусне пари за духовните учебни заведения. За издръжката на един семинарист се отпускали в годината от 8 до 16 рубли.

Тъй като богословски факултет при Московския Университет не бил създаден, семинаристите били пращани да слушат лекциите на професори-масони в Московския университет или във филологическата семинария “Дружествено Общество”, създадено... от московските масони. Синодът игнорирал дейността на св. Тихон Задонски, Паисий Величковски, на Граф Сковород. Заявлението на Екатерина II, че встъпила на престола за поддръжката на православието, което предишното управление поставило в опасност, се оказало лицемерна фраза.

Църковната политика на Екатерина, с която тя вървяла по следите на Петър I, довела до там, че “запустели местата, осветени от подвизите и благодатта на светците, ознаменовани от стремежите на народното усърдие към тях. И, ако малка част от тези обители са били възстановени, то по-голямата част запустяла завинаги. Има много места, като например, във Вологодския край, тази “руска твърд на вярата”, където в бедна църквичка почиват мощите на велик Божий угодник, създал обителта, която за просвещението и утешението на народа е стояла векове, и която била опразнена в злощастната 1764 година.”

Вземането на църковните имения, както правилно е определил Пушкин, “нанесло силен удар върху просвещението на народа”. В още по-тежко положение се оказали старообрядниците. Старообрядните църкви и скити се рушели, древните свещени книги били окъсани или били обгорели, войниците изпочупили древните икони. Старообрядниците пращали в армията, пращали ги на каторга, осъждали ги на изгнание. Времето на Екатерина — това е време на масови саморазправи, бягства на старообрядници в Сибир, в Литва, в Австрия - накъдето им видят очите.

“До учредяването от Екатерина на така наречените манастирски щати” в Русия се наброявали около 1072 манастира. По щата за 1764 година, простиращ се на една великоруска епархия, от съществуващите 964 манастира оставили 224, 161 за щата, на собствена издръжка, останалите 569 заповядали да закрият или направят на църкви. В Малорусия и Белорусия, при въвеждането на щати оставили само 29 обитела в щата и 55 извън щата. Към началото на настоящото столетие (към началото на 19 столетие), по цялата империя имало всичко 452 манастира. Зданията на закритите манастири превръщали в казарми, болници, психиатрии и т. н. Строежът на нов манастир се допускал само с разрешение от върховната власт; до края на XVIII век възникнали всичко пет нови обители.”

III
На религиозното възпитание на учащите се в споменатите училища не само не се обръщало нужното внимание, а, напротив, на него властите, по указание от горе, пречели. Взимали се мерки също така, духовните лица да не обучават децата по домовете и в църквата.

В тези училища преподаването на “Законът Божий било значително стеснено поради опасения да не се заразят учениците със суеверие: на законоучителя между впрочем не се препоръчвало да чете на учениците от странните разкази на Стария Завет, да говори за чудеса, за страшния съд и вечните мъки. В съвременните проекти и устави на учебните заведения се предписвало предимно да се внушават на възпитаниците правилата на естествената религия и хуманния морал, а не положителното православие, и твърде настойчиво се наблягало за развитието у тях на дух на верска търпимост, който по нищо не се отличавал от пълно религиозно безразличие. В многочислените частни пансиони, ръководени в голямата част от чужденци, на изучаването на Закона Божий съвсем не се обръщало внимание. Не по-добро било и домашното възпитание в семействата на образованите слоеве в обществото. Французи-гувернанти от рода на фризьори, кочияши и лакеи, заразени от идеите на френските философи, внушавали на своите възпитаници, че вярата в Бога и Христос е признак на невежество.

Да се проведе атеистическа пропаганда  от “гувернанта” било леко защото, много от бащите също били “волтериянци”. Върху положените основи на атеистическото образование, получено от френските “гувернанти”, юношата обикновено градял по-нататък зад граница. Пътешествията зад граница при Екатерина за личното запознаване с философите взели характер на масово поклонение. Мека и Медина за руските юноши бил Ферней, където живеел Волтер. Човек, срещнал се с Волтер, Дидро и другите знаменитости, се ползувал с такава почит, както в Московската Рус поклонник, ходил на гроба Господен.

VI. С КАКВО СА СЕ ЗАНИМАВАЛИ РУСКИТЕ МАСОНИ В “ЗЛАТНИЯ ВЕК НА ЕКАТЕРИНА ВЕЛИКА”?

По свидетелството на историка на руското масонство Пипин “разноцветните ленти, ордени, символи (регалии), тържествените обряди с рицарски характер, гръмките титли, преименуванията с латински псевдоними, — всичко това се приемало за чиста монета, било любопитно, лъстило самолюбието и аристократическите увлечения”.

Други в масонството се привличали от мистическата страна на учението, надеждата да се приближат до познания за тайните на света. Трети ги привличала възможността, ставайки членове на масонска ложа, да влязат в редовете на “силните на целия свят” и така да си отворят пътя към добра кариера.

Болшинството от редовите масони, разбира се, не разбирали истинските цели на масонството — унищожаването на религията и монархията. Членовете на ложите, влизащи в системата на английското (Йоаново) масонство привличали към себе си хора, склонни към мечтателство. Лозунгът на английското масонство бил — “Сейте семената на царствената светлина”. Масоните от английската система вярвали и проповядвали сами, че си струва всеки да се заеме с усъвършенствуването на своята личност, тъй като на земята възниква земният рай. Но синята (има различни системи  на масонство) — английска система, по признанието на масона Алберт Пайк, се явява “само външен двор или придверие на храма”.

След английската следват шотландската система на масонство — и тя е само придверие в масонския храм. Целта на тези системи е да внуши на своите членове скептично отношение към религията и монархическия начин на управление, да отблъсне от религията и да подготви за пропагандата на религията на разума. Членовете на тези системи се занимавали с изучаването на теософия и херметическа философия.

Шотландското масонство има за свой девиз “Победи или умри”. Червеното шотландско масонство възпитава своите членове, че в борбата за светлина не трябва да се жали собствената и чуждата кръв, че победата на високите идеали се достига само чрез сила, славата — с мъченичество за идеята, с безпощадност към врага и предателите.

Рицарските масонски ордени на темплиерите и на розенкройцерите поставят за своя цел вече практическата задача за борба с монархията и религията. За ордена на розенкройцерите е характерно изучаването на древното еврейско мистическо учение, така наречената Кабала. Руските масони били слепи, послушни оръдия в ръцете на европейските масони от високите степени.

Даже съветските изследователи на културата от 18 век посочват, че “в 60-те и 70-те години почти всички членове на масонски ложи, намиращи се под общото началство на Елагин, били в същото време и привърженици на просветителската философия и болшинството от последните били масони” (Д. Благой. История русской литературы XVIII века. Москва. 1955 г., стр. 218).

Така че, идейната близост на масонския мистицизъм с френската философия на просвещението е неоспорима. На френската “просветителска философия” Ф. Енгелс приписва следните цели: “Великите мъже, подготвили във Франция умовете за възприемането на градящата могъща революция, сами постъпвали във висша степен революционно: те не признавали никакъв авторитет. Религията, възгледите за природата, държавния строй, обществото, всичко било подложено на безпощадна критика”.

В изследванията на Соколовски “Руското масонство и неговото значение за историята на общественото развитие”, четем следното:

“...Масонското съобщество било вън от всяко изповедание и затова и членовете му не можели, разбира се, да бъдат добри синове на каквато и да било църква с нейните веднъж завинаги установени ритуали и точно указана догматика”.

“Поставяйки идеала за себе си, че те са деятелни християни, — пише Соколовска, — масоните отказвали уважение към свещенослужителите — “които само по име били такива“ и не считали за грях изпълняването на християнските тайнства на любов да се извършва от средите на техните братя; ако в числото от братя имало и свещеник, на него в този случай се отдавало предпочитание. В ритуалът в деня на тържеството за Йоан се казвало: “всички братя от всички степени се събират с всички накити на техните степени и в униформите в такава църква, където и свещеникът е масон”.

“Съществува предание, че Новиков оставал в селото си Авдотино на Светите Дарове за извършване на причастието лично. Вероятно, това предание се породило от разказите за това, че в това село се извършвало масонско причастие. Твърде вероятно е, масоните от висшите степени да са извършвали т. н. трапеза на любовта, като възпоминание на Тайната вечеря; братя от 4-а степен, които били канени за тържеството в ложата, не “можели да шествуват в пределите, където можели да вършат въспоминанието с висшити братя ”.

“Актът на посвещение в първосвещеничество в невидимия капител у масоните се завършвал с връчването на новопосветения на хляб и вино с думите: ”Това е храната и питието на нашия свещен орден, мир да бъде с теб!” В обрядът за посвещение на първосвещеници, които по правило можело да бъдат всичко седем на земята, се извършвало помазване с елей на челото и ръцете с думите: “Помазвам те с елея на премъдростта и светостта в името на Отца, и Сина, и Светия Дух, амин”. При кръстообразното положение на ръцете на главата на кандидата се казвало: “Дух Свят да слезе на теб и да пребъде над теб, за да възприемеш духа на разума, духа на съвета, духа на воденето, духа на крепостта, духа на благочестието и духа на страха Господен; гради с мир”. По-нататък с горящ въглен, взет от кандилницата, се правел трикратно кръст над езика с възгласа: ”Ние се допираме до твоя език с огъня на Светия Дух и му слагаме печат на скромност в името на Отца, Сина и Светия Дух”. Посвещението в първосвещеничество трябвало да се извърши в църква или капела (гръцка или латинска).”

“Масоните извършвали още обряд за възпоменание на загинал брат, така наречените траурни ложи.На четиридесетия ден от смъртта на достойния брат, братята се събирали в ложата, за да почетат неговата памет и му въздадат дължимото. В траурната ложа се произнасяли ритуални слова,пеели се химни, палел се спирт и гробът се обсипвал с цветя, а витията произнасял слово, в което се разкривала пред братята цялата история на живота на покойния брат и се извършвала оценка за неговите земни дела и труд”.

“Има намеци и за желанието на руските братя, по примера на западно-европейските масони, да въведат масонско кръщаване на деца. Отговорността за такова дете изцяло падала на братството, което приемало върху себе си попечителство за удовлетворяването на неговите духовни и материални нужди, за неговото възпитание и образование. Такова дете, получаващо за патрон цял орден, се почитало като прието в масонство и при достигането му на известна възраст самото му приемане се ограничивало с приношение на светлина за вярност към братството: обичайните изпитания отсътствували”.

Н. Писканов в статия, посветена на масонската дейност на Лопухин, пише: “Когато четеш известния трактат на Лопухин “Духовният Рицар” (1791), живо осещаш, че авторът и неговите приятели се стремят да се освободят от дисциплината и регламента на господствуващата църква и да създадат свое църковно общение, независимо и с по-голям простор за религиозно действие”.

“Масоните, — резюмира Писканов, — се отличавали от православието не по догматически разногласия, не по мистиката и не по херметическите науки, а преди всичко и най-вече именно по стремежа си за създаването на своя собствена “малка църква”. “Духовният Рицар” на Лопухин е вид църковен устав. Масонските обличания, описвани от Лопухин, живо напомнят църковни ризи, например, “мантията на настоятела е бяла, изпъстрена със злато или златни рози”, устройството на капитела с “равностранна маса, и с килим пред нея, “позлатен светилник със седем свещи”, напомнят устройството на олтаря; приемането на кандидата в масонство съвпада с отделните моменти на свещенническото ръкополагане (например, тайната изповед пред въвеждащите братя); при това думите на настоятеля и другите участници в посвещението са пълна парафраза и буквални заимствувания от Св. Писание и богослужебните книги; по обряда на събранието на масата на самата маса пред “председателствуващия” стоят: седемсвещник, бял хляб и червено вино.”

VII. РАЗЦВЕТ НА МАСОНСТВОТО ПРИ УПРАВЛЕНИЕТО НА “ИМПЕРАТОРКАТА-ФИЛОСОФ”

В Петербург и Москва били ложите на френските и немските масони. Руските ложи отначало съществували самостоятелно, не били свързани помежду си. Освен в Петербург и Москва, руски ложи в голям брой имало в Прибалтика: в Ревел, Рига, Дерпт. Имало ложи във Владимир, Орл, Пенза, Рязан, Нижни Новгород, Симбирск, Ярославов, Харков, Казан, в Киев, Кременчуг, Могильов, даже в такива отдалечени градове, като Вологд, Архангелск и Перма.

Видният масон от екатерининската епоха Новиков свидетелствува, че сред масоните имало “не малко число знатни особи от царството”. Масони били много офицери, разни видове чиновници, а и от средата на обкръжаващите Екатерина придворни. Изследователят на историята на руското масонство Пипин съобщава, че “по едно време работата дошла до там, че когато Екатерина питала, къде е тоя или оня, даже и за задължените да присътствуват лица, тя получавала в отговор: “в ложата!”

Масон бил, например, държавният й секретар Храповицки. Когато Екатерина започнала с подозрение да се отнася към дейността на масоните, Храповицки записал в своя дневник (може би за параван, в случай на арест):

“Четох в Московската поща донесението на княз Прозоровски, относно завършването на делата за книжарите, търгуващи със забранени книги. На въпроса: “Защо е забранен Киропедий?”, намерих случай да си изясня нещата за старото масонство, бил е в ложата на Александър Илич Бибиков. Преведох “Sosiete Antiabsurde”, съчинение на нейно величество (книга на Екатерина Втора против масоните), струва ми се, че го слушат добре и с някои отзиви е отделен от предишните мартинисти”.

Дали наистина Храповицки е излязъл от масонството или само хитрувал, боейки се да не се лиши от високия си пост, това, разбира се, не ни е дадено да можем да установим.

В. Иванов дава следния списък на руски аристократи, бивши масони: “В петербургските ложи на Елагин и Мелисино са членували, например, княз И. В. Несвицки, граф Р. Л. Воронцов, А. Л. Щербачьов, С. В. Перфилев, С. Р. Воронцов, барон К. Унгерн-Штернберг, А. Воейков, княз Андрей Везямски, граф В. Фермер, княз А. Одоевски, А. Хвостов, граф Л. Толстой, Н. Бекетов, С. Зиновиев, Г. Жедрински и др. В рейхеловите ложи участвували няколко князе Трубецки; една от ложите на Рейхел направо наричали “княжеска“. По шведската система “работили” графовете Апраксини, князете Гагарини, Долгоруки, Куракин, княз Н. В. Репнин, графовете А. И. Строганов, А. И. Мусин-Пушкин, Шувалов; розенкройцери били князете Трубецки, Репнин, Черкаски, Лодиженски, Лопухин, Тургенев и др.”.

В Московската ложа “Хармония” членували: княз Л. И. Трубецкой, княз К. И. Трубецкой, Лопухин, Хамалея, А. М. Кутузов, Тургенев, Новиков, Херасков и други. Майстори на ложата ставали най-често знатни особи, като граф Панин, княз Трубецкой, генерал-лейтинант Мелисино, Елагин. Рядко било представител на знатен род да не е масон. Увлеченито по масонството имало масов характер.

Както вече споменахме, масоните прострели своите пипала даже сред духовенството. “През 1776 г. в московската ложа “Равенство” бил приет свещеникът от църквата "Рождество Христово" в Столешник; в 1780 г. “теоретически брат бил М. М. Десницки, в 1785 г. священикът, впоследствии митрополит, Михаил; по мнението на княз Прозоровски бил масон и Ф. А. Малиновски; съчувствено се отнасял към новиковския кръг архиепископ Платон, в Рига в 1791 год. в ложата “Малкия Съвет” бил приет свещеникът Григорий Ефимов.”

В началото на седемдесетте години започва обединението на масонските ложи. Видна роля в създаването на масонските организации играе масонът И. П. Елагин, станал по-късно Велик провинциален майстор за Русия. В това време руските масони принадлежали в болшинството си към “Йоановското” или Символическо масонство, иначе наричано Шведско-берлинско или работещо по Цинендорфската система. Елагин завързал връзки с Великата Лондонска ложа и започнал да насажда Ново-Английската система. Между Елагин и привържениците на символическото масонство на фон Рейхел се завързва борба, но скоро “враговете” се сдобряват. През есента на 1776 година Елагин се отказал от Ново-Английската система и преминал на работа по системата на Йоановото масонство. В резултат на състоялото се премирие възниква Петербургската Велика ложа, в състава на която влезли 18 ложи.

При значителното разпространение на масонството и при участието в руските ложи предимно на лица от дворянския кръг не е неочаквано да се срещнат сред масоноите много офицери от армията и флота или граждански чиновници, дори от най-висшите.

“Чиновници от първите осем класа (поместени в месецослова) имало всичко в 1777 г. не повече от 6 хиляди, а в 1787 г. около 12 хиляди. Тъй като състава на чиновниците почти съвпадал със състава на масонството и тъй като в края на 1770-та година масоните били повече от 2 хиляди, може с пълна вероятност да се предположи, че в ложите участвували от една трета до една шеста част от руското чиновничество.
Да намалим два пъти тези дроби и вземем втората от тях: пак се получава много висок процент, ако се съпостави организацията дори само на половината чиновничество и нестройната маса от останалите лица. Освен това, зад преките участници в ложите стоели, разбира се, познатите и близките на тези лица.”

Масонството се проявява особено дейно в столиците Петербург и Москва.

Княз Долгоруков, масон, уговарял своите крепостни селяни да встъпват в “масонство”. Масонските убеждения не пречели на княза жестоко да се отнася към своите крепостни селяни. В песента, написана от крепостния художник на Долгоруков, В. В. Подзоров, се казва:

У този стар княз,
Княз Николай Сергеевич Долгоруков,
не видях дни на веселие,
а винаги бях в притеснение.
Без вина той ни наказва,
наказва и бие с камшика,
А после под караул в килия ни тика,
под стража държи ни на хляб и вода”.

“Към края на 1770-те години, — пише Вернадски, — останали, вероятно, малко дворянски фамилии, у които да не е бил в масонска ложа близък родственик”.

“Известното до това време число ложи, може би за различни моменти от екатерининото царуване, се определя от следните цифри:

I. средата на 1770-те години, примерно 1775 год: 13 ложи към първия Елагински съюз и 8 рейхелеви ложи.
II. 1777 год: 18 ложи от елагинско-рейхелевия съюз.
III. 1780 год: 14 ложи от шведската система.
IV. 1783-1786 год.: 14 явни ложи от берлинската розенкройцка система.
V. 1787-1790 год.: около 22 ложи от втория съюз на Елагин и не по-малко от 8 тайни розенкройцки ложи (теоретически събрания).

Числото на членовете от всяка ложа силно се колебаело. Най-малко от всички имало в розенкройцките тайни ложи - не повече от девет човека във всяко “събрание”. Все пак Прозоровски в 1792 г. смятал, че само московското масонство наброява 800 човека.

Приемайки, средно, по 25 човека в ложа, получаваме за сто ложи, каквато цифра, вероятно, е възможна за годините на масонския разцвет (края на 1770-те и началото на 1780-те години), не по-малко от 2.500 човека”.

VIII. “НАКАЗЪТ” НА ЕКАТЕРИНА II И СТРЕМЕЖИТЕ НА МАСОНИТЕ ДА ГО ИСПОЛЗУВАТ ЗА СВОИТЕ ЦЕЛИ

През декември 1766 година, възпламенявайки се от идеите на френските философи, Екатерина решила да построи държава по тяхната рецепта. Тя пише своя “Наказ” и издава указ за свикването на законодателно събрание. “Наказът” носи такъв “прогресивен” характер, че в редица европейски държави забранили печатането му. Затова Волтер и Дидро възхваляват Екатерина, като най-просветената държавничка, наричат я “Северната Минерва”.

За обсъждането на “Наказа” били поканени представители на дворянството и на търговското съсловие. Не били поканени само депутатите от две групи от населението: селячеството и... духовенството. Започнатата от Петър I политика за отстраняване на духовенството от участие в политическия живот в страната продължило. Духовенството имало един представител, който представлявал не духовенството като съсловие, а Синода като държавно учреждение.

За представителите му тогавашния главен прокурор на Синода Мелисино съставил “Наказ” според най-новия вкус, с разни либерални предложения: за съкращение на постовете, отслабване почитането на светите мощи и икони, за съкращение на богослуженията, унищожаване издръжката на монасите, за пристойни одежди за духовенството, унищожение на помените за умрелите, облегчения при разводите, разрешението на над три брака и др.

Но Синодът отклонил проекта на своя обер-прокурор и съставил друг проект на наказа.

Вернадски в своя труд “Руското масонство при царуването на Екатерина II” потвърждава, че се набива в очи удивителното сходство между много от наказите — и че това е в резултат от дейността на масоните.

“Московският наказ, — отбелязва той, например, оказал влияние на Кашинския, Калужско-Медынския, Коломенския, Алексинския, Нижегородския, Новоторжския, Дорогобужския, Тверския и Шелонския. Любимският наказ приличал на Костромския и отчасти на Ярославския, и т. н. Едва ли не масонското “братство” било виновно за такова сходство между отделните накази. Московският наказ бил даден от П. И. Панин, Костромският - от А. И. Бибиков, Ярославският - от княз М. М. Щербатов.

В числото на избраните дворянски депутати много били масони. Почти половината дворянски депутати принадлежали по своя състав към висшите граждански или военни чинове; но както винаги сред тях особено забележителни били масоните. При депутатите попаднали П. И. Панин, А. П. Мелгунов, гр. Р. Л. Воронцов (избран за два района), В. А. Всеволожски, Д. В. Волков, гр. Г. Г. Орлов, графовете 3. Г. и И. Г. Чернишеви, И. Л. Голенищев-Кутузов, И. Л. Благи, А. И. Бибиков, кн. М. М. Щербатов, гр. А. С. Строганов”.

Започналата турска война прекратила този опит масоните да оказват влияние на работата на законодателната комисия.

В “Бележки по руската история на XVIII век” Пушкин дава такъв отзив за “Наказа” на Екатерина и комедията с неговото обсъждане:

“Фарсът на нашите депутати, толкова непристойно разигран, имал в Европа своето действие: “Наказът” й четяли навсякъде и на всички езици. Достатъчно било, за да я поставят наред с Тит, Траян; но препрочитайки този лицемерен “наказ”, не трябва да се въздържаме от праведно негодувание. Простено е било на фернейските философи да превъзнасят добродетелите на Тартюфът в пола и с корона - те не са знаели, не биха могли да знаят истината, но подлостта на руските писатели за мен е непонятна”.