БОРИС БАШИЛОВ

“ЗЛАТНИЯТ ВЕК” НА ЕКАТЕРИНА II

МАСОНСТВОТО ПРИ ЦАРУВАНЕТО НА ЕКАТЕРИНА II

XVI. ДОКАТО ИМА ВОЛТЕРОВЦИ ЩЕ ИМА И МАРАТОВЦИ

I
По време на гласуването на смъртната присъда на Людвик в залата на Конвента, както вече е доказано, се намирали 14 подставни лица, не членове на Конвента, и така въпросът за смъртното наказание на краля бил решен с болшинство от само един глас.

Историкът Г. Ленотр цитира следното важно показание на члена на “инсурекционната комиссия”, Горе:

“По чие разпореждане са били приети всички тези предпазни мерки, касаещи гласуването, не ми е известно. В Съвета за това никога не е ставало дума и аз винаги съм мислел, че някаква тайна и могъща партия действува в този случай, без видима мярка, която на този съвет, така или иначе, е поела председателството”. Тази тайна и могъществена партия била масоните.

В течение на тридесет години, до началото на масонската революция, в масонските ложи се извършила символическата присъда над френския крал Филип Хубави. Преди изпълнението й Людвик XVI казал: “Аз умирам невинен, прощавам на враговете си, а ти, нещастен френски народе...” Не му дали да довърши, трима палача го уловили и ...

“По този начин загинал, — пише Миние, — загинал тридесет и девет годишен, от род, след шестнадесет и полвина години царуване, проведено в търсене на доброто, най-добрият, но най-слабият от монарсите.

...Може би, той е единственният монарх, който, нямайки никакви страсти, не е имал и страст към властта, и който обединявал двете качества, характеризиращи дабрите крале: страх от Бога и любов към народа”.

Всяка революция, преследваща целта да установи на земята най-съвършеното общество, е въстание преди всичко против Бога.

Това добре разбират всички мислещи политически-реално хора.

Балзак, например, считал, че идейната основа на монархията се явяват Бог и религията, а на републиката — народът и неговите егоистични интереси.

“Принципите на монархията са абсолютни, така, както и принципите на републиката. Аз не зная ни едно жизнеспособно държавно устройство, освен тези два начина на управление. Те са съвершенни, а вън от тези форми, без этой беспредельной дилеммы: или народ, или Бог, — все неопределенно, непълно, заурядно. Властта може да изхожда или отгоре, или отдолу. Желанието да бъде извлечена от средата е подобно на желанието да заставиш людей пълзят по корем, вести их с помощью грубейшего из интересов, с помощта на индивидуализма. Христианството е съвършенна система за противодействие на извратените стремежи на човека, а абсолютизма — съвършенна система за подтискане на разнородните интереси на обществото”.

По-нататък Балзак заявява:

“Заявявам на всеослушание: аз предпочитам Бога пред народа.“

II
Низменният смисъл на болшинството от революциите се разкрива много добре във фразата, казана от един якобинец:

“Бъди равен с мен или аз ще те убия.”

А желанието е не да се равнят в достоинствата, а в пороците, зоват не към висота, а към низкото.

“Революционното управление е деспотизъм на свободата против тиранията”, — говорил Робеспиер. Тоест революцията е замяна на мнимата тирания с реалния ужасяващ деспотизъм на революцията.

“Смъртта е станала единственото средство за управление на републиката, — свидетелствува Мине, — свидетелка на ежедневните и систематически убийства”.

“Не трябва да се забравя, че в революцията двигатели за хората се явяват две склонности: преданост към идеите и жажда за власт. Отначало членовете на Комитета се стремили дружно към тържеството на своите демократически идеи, след това те встъпили в борба за овладяване на властта”.

Конвентът, — както верно го определя В.Юго в “93 година”, — бил “епическо събрание на антагонизмите”.

Гильотен ненавиждал Давид, Базир — Шабо, Гиде — Сен-Жюст, Верние — Дантон, Лубо — Робеспиер и всички ненавиждали Марат.

“За да въдворят републиката, първата работа на партиите била да се нападат един друг”.

“Няма такава безумна мисъл, която да не може да се зароди в човешката глава и, което е още по-зле, да не би могла поне за минута да се осъществи. У Марат такива мисли имало няколко. Революцията имала врагове, а по мнението на Марат, за да можела да се продължи, врагове тя не бивало да има изобщо. Усвоявайки тази мисъл, той считал напълно естествено да унищожи враговете и назначи диктатори, всичките задължения на които се ограничивали в произнасянето на смъртни присъди; той с цинична жестокост гръмко проповядвал тези мерки, пренебрегвайки благоприличието и живота на хората, и презирайки като слабоумен всички ония, които намирали плановете му ужасни, а не дълбокомислени, както би му се искало. Дейците на революцията били също така кръвожадни както него, но нито един от тях не се ползувал с такова пагубно влияние върху съвременниците си. Той развратил вече и без това разклатената нравственост на партията: неговите идеи за изтребването на цели маси и диктатурата били осъществени впоследствие от Комитета за обществено спасение и неговите комисари.”

“Когато обществото бива потресено от революция, — както правилно отбелязва Миние, — тържеството остава на страната на тези, които са по-смели: мъдрите и непреклонните реформатори отстъпват място на крайните и непреклонни реформатори. Деца на борбата, те искат да се държат за него: с едната ръка се борят за това, да отстояват своето господство, от друга основават система да го упорочат: убиват в името на самосъхранението, в името на своята доктрина; добродетел, човечество, народно благо, всичко свято на земята става за тях предлог, с който оправдават своите злодейства, защитават своята диктатура. До като не се изтощят и не паднат, всички гинат без разбор - и противници и привърженици на реформите: ураганът отнася и разбива цялата нация”.

Робеспиер говорил: “Граждани, да се предадем днес на възторга на чистата радост. Утре пак ще се борим с пороците и тираните”.

Мътилката, изплуваща винаги от дъното на нацията в дните на всяка революция, отговаряла на жаждата за нови жертви на Робеспиер, идваща от неговата унизена и раболепна същност.

“Всяка мудност, — говорил Кутан, — е също престъпление, всяка снисходителност — опасност за обществото: отсрочка за осъждането на враговете на отечеството трябва да бъде само времето, необходимо за удостоверяване на самоличността им”.

И ето, всички, които били зачисени в групата на “враговете  на народа” унищожавали в затворите, отсичали им главите на гилотината в Париж, разстрелвали ги в Лион и Тулон, давили ги масово в реките Арас и Оранж.

За Робеспиер идеята за републиката се сливала с идеята за неговото лично господство, господството на неговите лични възгледи; и републиката, и личната си власт той възнамерявал да основе върху развалините на всички други партии и върху костите на своите противници, зачислявайки ги в редовете на “враговете на народа и отечеството”.

Сен Жюст разбрал това. Той казал: “Бъдете смели — ето цялата тайна на революцията”.

Дзержински, както е известно, в младостта си се готвил да стане монах, но станал - палач на милиони хора.

Френската революция имала своя Дзержински в лицето на бившия католически свещеник Симурден, единият от главните герои на историческия роман на В. Юго “93-та година”.

“Симурден, — пише В. Юго, — се хвърлил в това огромно дело за обновление на човечеството, въоръжавайки се с логиката на непреклонния човек. Логиката не можеш да размекнеш”.

за Симурден можело да се каже, че всичко знаел и не знаел нищо. “Той знаел всичко онова, на което учи науката и бил кръгъл невежа в житейските дела. С това се обяснява неговата праволинейност”. Разумът у него, както у всички революционери-фанатици, се заменял от логиката. А политическите идеи, построени на логика, не познават милосърдие.

“Симурден вярвал, че служенето на истината оправдава всичко. Помощник на ужасния Симурден бил другият бивш монах Донжу... Донжу, както и Симурден, смятал себе си за непогрешим.” Той, по думите на Юго, бил ужасен в своята справедливост.

Революционната законност не знае справедливост. Да си припомним разговорът между революционния абат Симурден и неговият бивш възпитаник Ховен. На заявлението на Симурден, че той признава само правото, Говен отговаря:

— А аз - нещо повече.
— Какво ли може да бъде по-висше от правото?
— Справедливостта.

И колко руски хора, изпитали ужасите на февруарско-октомврийската революция, могат да повторят след Говен: „

— По-добре човешки ад, отколкото скотоподобен революционен рай!

III
Други деятели на френската революция били не по-малко отвратителни в своята безнравственост, от колкото били Марат или Робеспиер.

В книгата на Едгар Кип “Революция”, ние намираме следната характеристика за Мирабо:

“Първият апостол на революцията е в същото време нейният Юда, безчестието му е толкова грамадно, както и неговата слава”.

“Да се спасиш можеш само посредством такъв план, — утверждавал Мирабо, — който съединява в себе си съображенията на държавника и тънкостите на интриганта, мъжеството на великите граждани, и дързостта на злодеите”.

За Робеспиер и Сен Жюст казвали, че ако им дадат пълна власт, то от Франция скоро ще останат само двадесет човека от привържениците.

“Говорят, — пише Едгар Кип в книгата “Революция”, — че терористите чакали благоприятен случай, за да напуснат системата на терора. Мечта! Тази благоприятна минута никога не би настъпила. Да се откажат от своето оръжие би значавало за тях да отидат на явна гибел. Как биха могли терористите да се обезоръжат и отново да се появят на площадите в качеството си на обикновени граждани? Те непременно в този ден биха били одушени от ония, които са оставили живи”.

Марат по време на речта си против Роланд признал, че революционерите не могат да бъдат уверени в съдбата на революцията, преди да отсекат главите на още 270 000 човека. Историкът Таи съобщава, че само в единадесет източни провинции на Франция от терора са загинали 500 000 човека.

Сред книжата, намерени в дома на Робеспиер след неговата присъда бил намерен план за унищожаването на 15 000 000 французи. Планът бил съставен от Марат и подписан от Робеспиер и Кар.

Във Франция били създадени 178 революционни трибунала. От тях 40 били подвижни и през цялото време се предвижвали от едно населено място до друго.

Съдът над заподозрените в контрареволюция продължавал не повече от 5 минути и осъдените незабавно убивали. 63 жени били осъдени само за това, че присътствували на тайно богослужение. 400 деца от 6 до 11 г. пък за това, че били деца на богати или заможни родители.

Църквата Парижската Света Богородица във времето на революцията била посветена във философията. И в нея, по този случай, три дни продължавало пиршеството на революционната сган, на което в болшинството участвували проститутките на Париж.

В онези дни в катедралата били доведени 200 свещеника и всички били убити.

“Системата, вследствие на която в последните месеци били изтребени 1 400 души само в Париж — такава безумна система не могла да намери за себе си поддръжка. Тя вървяла съвършено срещу принципите на терористическите правителства, които обикновено се стараят да поразят своите врагове с един силен удар и ги премахнат в самото начало. Тука, напротив, варварството се увеличивало с всеки ден и държавническата мъдрост била оскърбена точно така, както и човеколюбието.”

“В крайна сметка една мисъл никога не дошла на ум в главите на съвременниците на Робеспиер — мисълта, че той бил чужд на терора. Какво би направил този човек без терора.”

“Макар паметта за Робеспиер и Сен Жюст да била изтрита в течение на многото поколения, но тя оставила пагубно наследство, от което се възползували мнозина, не знаейки неговия източник. Наследството е идеята за необходимостта от диктатура за основаването на свободната държава.“

Разглеждайки утопическите политически системи, Едгар Кине отбелязва:

“Употребяването на дело на висша философия там, където не й е мястото, не винаги е признак на ум. Има неща, на които следва да се гледа просто, без въоръжаването с възгледи: ако погледнете на някои неща с телескоп, то ще видите само мъгла, която няма даже качествата на реално съществуващи”. “Всички утопии, — продолжава той, — имат две общи черти: диктатор и папа, които най-често са съединени в едно лице. Те не са могли да се освободят от влиянието на средните векове: те  се връщат към тях по пътя на химерата. След няколкото поврата, утопиите все се примъкват към папството, към светия престол, от който самите излизат. Те си приковават към този ново трон, за да приковат за него и другите. Построявайки своята религия, те изискват от ума да се поклони пред нея и му оспорват правото на анализ.

На какво ни учат всички партии по време на революция? Да умираме. В това изкуство са дошли до съвършенство. Но който желае да живее свободно, е длъжен да гледа на другата строна”.

Ламартин е прав, когато пише:

“В този свят ний всичките сме роби -
на себе си, на боговете, на съдбата.
От Сена и до Тибър,
При Консул и Корона,
добродетелен бъди и си свободен,
Твойта независимост е в теб самия”.

Пълна свобода никога не е имало в миналото. Няма да я търсим зад себе си, имащи кървавия опит от английската и френската революции и ужасния опит от февруарско-октомврийската революция в Русия.

* * *
За всичките ужаси на френската революция пряка отговорност носят така наречените философи-просветители. Юго правилно посочва в “93 година”, че “книгите ще родят престъпления” и че “докато има Волтеровци ще има и и Маратовци”.

XVII. ПРИЗНАНИЕТО НА МАСОНИТЕ, ЧЕ ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ Е ДЕЛО НА ТЕХНИТЕ РЪЦЕ

За това, че масоните се явяват основните инициатори на Великата френска революция, съществуват откровенните признания на самите масони.

На първия международен конгрес на масоните, състоял се в 1889 г. в Париж и посветен на 100-госишнината ат френската революция, масонът Амиал открито заявил, че:

“Космополитизмът — това е главното в техния съюз”, и че “Всемирната демократическа република — това е идеалът на франкмасонството, роден и възприет половин век преди революцията от 1789 година”.

На същия конгрес масонът Франклин, член на ордена на Великия Изток, формулирал крайните цели на масонството така:

“... Ще дойде ден, когато народите, не съществували нито в XVIII век, нито в 1789 година, ще отхвърлят оковите на монархията и църквата. Този ден сега вече не е далеко, този ден, който ние очакваме, той ще донесе всеобщото масонско братство между народите и страните...

Това е идеал за бъдещето. Нашето дело е да ускорим изгрува на това всеобщо мирового братство”.

В 1904 година, преди революцията в Русия, Турция, Персия и Китай, в декларацията на ордена на Великия Изток на Франция било заявено:

“Франкмасоните са подготвили велика революция... На тях се падна честта да дадат на тованезабравимо събетие формулата, в която ще се въплотят нейните принципи: свобода, равенство и братство...”

В книгата, посветена на международния конгрес на масоните от 1910 г. в Брюксел, четем:

“Остава завинаги незабравимо, че именно френската революция е осъществила масонските начала, изготвени в нашите масонски храмове.”

Масонът Паници заявил на конгреса:

“Масонството и демокрацията, товае едно и също нещо, или даже — масонството сме длъжни да разглеждаме като армия от демократи”.

Характерни са следните заявления:

“от този ден, от който съюза на пролетарията и масонството, под ръководството на масонството, се скрепиха, ние станахме непобедима армия.”

“Масонството, на което историята е задължена заради националните революции, ще съумее да проведе и най-крупната, така наречена интернационална революция.”

А в книгата “Le Symbolisme Mars”, 1933, стр. 161, срещаме следното твърдение:

“Масонството съсредоточава усилията на всички революционни умове”.

Така че самите масони признават, че те се явяват творци на всички политически и социални революции, като се започне с Великата френска революция”.

XVIII. МАСОНСКИТЕ ЛЪЖИ ЗА ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Когато излязла “История на френската революция” на Иполит Тен, тя зарадвала враговете на революцията и вбесила нейните почитатели. Книгата била преиздавана 24 пъти във Франция в кратък срок.

Едностранчивия светоглед на поклонниците на “великата” френска революция и практическите цели, които преследвали, ги заставяла всячески да възхваляват деятелте на революцията и да героизират техните личности. До Тен описвали революцията в романтически тонове, доказвали, че тя е благодеяние, а Робеспиер, Марат и другите са герои. Правебо се същото, което травят сега болшевиките в отношението си към“великата” октомврийска революция.

Тен подходил към изследването на историята на френската революция с приьомите на чист натуралист. Източници на своята история той направил не написаните до него книги, а многото документи; изучил море от документи от епохата на френския октомври.

Изводът, до който дошъл Иполит Тен бил следният:

Революцията била диктатура на градската мътилка в Париж и другите градове, както Жакерията била диктатура на утайката в селата.

Поклонниците на революцията надигнали неистов вой против подобно тълкуване на своя кумир. Но с Тен било трудно да се спори: винаги и навсякъде той указва факти и документи, от които е заимствувал тези доказателства.

Съчинението на Тен се състояло от три части. В първата описал Франция при кралете, във втората - хода на революцията и в третата — епохата на Наполеон.

Руските поклонници на великата френска революция превели на руски език и пуснали само първата част, в която се описвало състояниета на Франция при последния крал. Вторияи третия том руските революционери не превели, нитоимали намерение да го издадат.

Защо? Ами защото не искали да доведат до знанието на руския читател за всички ужаси и мерзости на “великата" френска революция, коята искали да повторят в Русия. За прекалено ужасните зверства на революционерите разказвал, позовавайки се на документи, Иполит Тен.

Събитията, за които разсказвал в първия том, рисували живота във Франция в не много идилически краски, и това устройвало руските революционери. Но неблаговидните действия на кралската администрация изглеждали невинни прегрешения в сравнение с онези чудовищни престъпления, които извършила под ръководството на Робеспиер и Марат революционнта сган. А точно за това господа есерите, меншевики и болшевики, подготвящи руския вариант на “великата френска революция”, се старали да премълчат. Затова втория том на “Историята на френската революция” на Тен в Русия така и не излязъл. Чак след много време, в списание “Мирен Труд”, излизал, струва ни се, в Харков, бил напечатан втория том от труда на И. Тен.

Описвайки своите впечатления от прочитането на втория том, рецензентът на списание “Исторически Вестник” (рецензията била напечатана в 1907 или 1908 година), писал:

“...Четейки тази книга и сравнявайки я с онава, което не отдавна ни се наложи да преживеем ние самите, ще се убедиш, че историята се повторя, че вероятно, революцията има своя природа и където и да се прояви, природата й ще бъде единква”.

И рецензентът бил дълбоко прав. Когато мечтите на руските революционери се сбъднали и те, накрая, направили своята “великата руска революция”, всички видяли, че тя се развивала по същите закони, както и великата френска революция.

Това бил, както и по време на френската революция, чудовищният бич на човешкия фанатизъм, човешката низост и невероятните престъпления, правени отново в “името на всеобщото благо”.

И къде завършвал идейнят фанатизъм, и къде започвали потресаващите по своята низост престъпления, отново не можело да се разбере.

Защото природата на всички революции винаги е еднаква, — започнати от фанатиците, те винаги свършват в ръцете на най-престъпните слоеве на всеки народ.

XIX. ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ И РУСКИТЕ ВОЛТЕРИЯНЦИ И МАСОНИ

Едва когато започнала “Великата френска революция” Екатерина II започнала да разбираь, какви отровни семена е посяла в Русия, като всячески подтиквала разпространението на френската “Просветителска философия”. Това не и харесало, уплашило я, че във френската революция взели участие руските аристократи -“волтериянци”. При щурма на Бастилията присътствувал известният масон А. М. Кутузов, приятел на Радищев, както и двамата сина на княз Голицин.

Единият от тях, Дмитрий Голицин, по-късно се прославил в създаването от английските масони на Съединените Щати като “Апостолътот Алеганските планини”.

Младостта на княз Д. Д. Голицин преминала в разни страни на Европа. В Германия, последвайки майка си, преминал в католичество и от Дмитрий, станал Августин. Преди да постъпи в руската гвардия, родителите му отправили бившия Дмитрий да попътешествува, “хора да види и себе си да покаже”.

Но от тези пътешествия Августин Голицин повече не се завърнал. Младият руски княз решил да остане в Америка и сталнал католически свещеник.

“В 1795 г. Дмитрий Голицин бил ръкоположен за свещеник, ставайки “първенц на американската католическа църква” — първият католически свещеник, получил в Америка своето духовно образование...”

“След известно време Голицин бил назначен за свещеннк в селото Мак-Гуайър и към неговото ръководство преминало цялото местно горско паство.

Меките линии на Алеганските планини, самата девственна природа, обкръжаваща селото, произвели на Голицин неотразимо впечатление: и тук го осенила идеята, за въплощението на която той посветил целия си живот, а именно: да създаде около Мак-Гуайърското селище идеалната християнска община. По идеята на Голицин, тази община, самият пример със своя съборен живот, трябвало в бъдеще да преобрази цялата страна”.

Да преобрази Америка Августин Голицин решил за сметка на руските крепостни селяни.

Авторът на статията “Апостолът от Алеганските планини”, Татяна Ненисберг, от която са заимствани приведените по-горе цитати, разказва за това “благородно намерение” на княз Голицин следното:

“Семейство Голицини било много богато и докато била жива майка му, на Голицин из Европа редовно пращали пари. От църковните власти той никога нищо не вземал. Всичките свои пари вложил в покупка на земи, които разбивал на участъци”.

“...В 1817 г. сестра му продала своите имения в Русия и му известила, че скоро ще му изпрати половината от парите. Разсчитайки на бързото получаване на своята част ат наследството, Голицин започнал да строи в Лорето нова голяма църква, тъй като старата не можела да поеме всичките членове”.

Така живял и се подвизавал за славата на американската католическа църква за сметка на своите руски крепостни “Апостолът на Алеганските планини”. Всичко вървяло добре и мило. Крепостните селяне се трудили в далечна Русии, а Августин Смит — на това име Д. Голицин взел документите, приемайки американско поданство — се стараел да създаде в Америка идеалната християнска община.

А сега в Америка мислят за възможна канонизация на “Апостола на Алеганските планини”, руския княз-емигрант, Дмитрий Дмитриевич Голицин, отказал се в името на католицизма от всичко — от вяра, предци, родина, родово имение, освен от парите, нужни за неговите утопически миражи в Америка. Моралът му, както се вижда, бил не по-висок от този на “борците” против крепостното права на декабристите А. Тургенев и Херцен. На думи те яростно воювали против крепостното право, а сами десетки години водели охолен живот зад граница с получаваните от своите крепостни пари.

Карамзин се разхождал по революционния Париж с революционна кокарда. В янури същата година якобинците основали клуб “Приятели на закона”. Член в клуба станал и граф Павел Строганов. По случай своето приемане в Якобинския клуб той възкликнал:

“Най-хубавият ден в моя живот ще бъде тогава, когато видя Русия възродена в такава революция”.

Любовницата на граф Строганов, член на същия клуб, участница в превземането на Бастилията, Тируан дьо Медикур, се явявала на заседания на “Приятелите на закона“ с сабя и два пистолета. Граф Строганов се разхождал по Париж в червено фригийско калпаче. По заповед на Екатерина II граф Строганов бил извикан в Русия и изпратен да живее в едно от своите имения. Така се държали потомците на знаменития Строганов род в след-петровска Русия, предците на които в Московската Рус били в течение на векове опора на националната власт. Революционните приключения не попречили на граф Строганов да направи блестяща кариера при Александър I, на когото бил приятел от детинство. Участник във френската революция станал... другарят Министър на вътрешните работи.

Не се понравило на Екатерина и отношението на покровителствуваните от нея руски волтериянци към известието за превземянето на Бастилията.

“...Макар Бастилията де не застрашавала ни един от жителите на Петербург, — пише в своите мемуари френският посланик Сегюр, — трудно може да се изрази този ентусиазъм, който предизвикало падането на този държавен затвор и тази първа победа на бурната свобода сред торговци, предприемачи и някои младежи от по-висшите социални кръгове”.

Активно участие в революцията взели и живеещите в Русия чужденци. Ром, един от сътрудниците на склуптора Фалконети, автор на паметника на Петър I, уехав из России принял активное участие во французской революции. Ромм был членом Конвента, подписал смертный приговор Людовику XVI. Деятельное участие принял в революции воспитатель Александра I, швейцарец Лагарп. Все это испугало Екатерину и она поняла, что зашла слишком далеко в своей игре в “Императрицу-философа”.

 

“Видях, — признава Фонвизин, — че във всяка земя лошото е значително повече, отколкото доброто; че хората навсякъде са хора; че умните хора навсякъде са рядкост; че глупаците навсякъде изобилствуват и, с една дума, че нашата нация не е по-долу от нито една друга, и че ние у дома можем да се наслаждаваме на истинско щастие, за което няма нужда да се скитаме по чужди земи”.

В писмо на Фонвизин до П. И. Панин четем следното:

“Разглеждайки състоянието на френската нация, аз се научих да различавам свобода по право от действителна свобода. Нашият народ не притежава първата, но на последната в голяма степен се наслаждава. Обратно на това, французите, имат право на свобода, а живеят в същинско робство”.

Державин призовавал в едном от своите стихове:

“Да се французим да престанем е за нази време, за Русия дойде ден!”

Державин ценил в човеке не разума, както волтериянците и масоните, а божественното начало у човека.

“Великото в човек е Богът”, — написал той още в едно от ранните си произведения (“Ода за великото”). Державин разбира народностния характер в бойното изкуство на Суворов. Оплакивайки смъртта му, той пише:

Кой във война най-отпред
ще язди на коня, ще яде сухари,
в студа и в зноя меч ще закалява
ще спи на слама, ще бди до зори,
хиляди воинства, стени и затвори,
с гордостта на Русиян все ще побеждава?

За Державин руският народ нее стадо от диваци, които трябва с остен и тояга да се приобщават към европейската култура, а народ, в който православната вяра и мъченическата история изковали драгоценните качества на националния характер.

В залеза на своя живот, прославяйки победата на руския народ над Наполеон, Державин писал:

О Рус! О доблестен народ,
Единствен и великодушен,
Велик и силен, славен, личен,
Изящен в свойта доброта!
По мишци ти неуморим си,
По дух си ти непобедим,
В сърдцето прост, по чувства нежен,
Във радост тих, в тъгата стожер...

Державин бил един от немногото забележителни хора от “Златния век” на Екатерина, до когото заразата на волтериянството и масонството не се докоснала. Това му дало възможност да стане първия истински руски поет. Неговата ода “Бог” е скъпоценна перла за руската религиозна поезия.

Напълно руски по своя мироглед бил Суворов. Той, всъщност, по своя мироглед бил най- руския от всички руснаци от Екатеринината епоха. Суворов казвал: “Гордея се с това, че съм руснак”. Желаейки да упрекне офицерите и войниците, той казвал: “Ти не си руснак”, “Разбери, че ти си руснак”, “Това не е по-руски!”

Суворов бил прекрасно образован човек, но прочетените от него книги на френските философи и мистици не могли да разколебаят чисто руския му мироглед.

Рязко и отрицателно се отнесъл Суворов към осъществяването на царството на “равенство, братство и свобода” с помощта на насилие.

С французина Ланжерон в 1790 г Суворова провел следния разговор:

“— Къде получихте този кръст?

— Във Финландия, от принц Насауски!

— Насауски? Насауски? Той ми е приятел!

Той се хвърлил на шията на Ланжерон и веднага попитал:

— Говорите ли руски?

— Не, Генерале.

— Толкова по-лошо! Това е прекрасен език.

Тогава започнал да декламира стихове на Державин, но спрял и казал:

— Господа французи, вие от волтериянство се блъснахте в жан-жакизма, после в райнализма, след това и в мирабоизма, а това сложи край на всичко”.

Проблемът Европа и отношението към европейската култура остро се разклатили в руското съзнание благодарение на френската революция и не само Карамзин осъдил нейните цели и кървави методи.

“Думата република, — както писал Херцен, — имаше у нас нравствен смисъл. Увлечението по идеите за република далеко излезе от пределите на чисто политическата сфера и беше тясно свързано с общата вяра в тържеството на разума в историческото развитие, с вярата във възможността да се устрои живота на рационални начала. Този исторически оптимизъм, тази вяра в просвещението и прогреса бяха разклатени за руския народ от френската революция: първите съмнения в ценностите на самата основа на европейския живот израснаха именно оттук.”

Мнозина разбрали, че “високият морал” на френската философия бил основната причина за проливането на реки от човешка кръв по целия свят в течение на двадесет и пет години. Державин писал:

От философи просветени,
излишна царска добрина,
ти падна, в хаос развратена,
във ад от вечна срамота.

II

Ярък представител на пробуждащото се руско национално съзнание се явява и Карамзин. Карамзин, както и Фонвизин, минал сложен духовен път преди да стане представител на руското национално съзнание. В младостта си Карамзин бил масон. Живял в Москва в домът, принадлежащ на масонското “Дружеско общество”. Дружил с масоните А. А. Петров и с приятеля на Радищев - масона Кутузов.

Карамзин живял в една стая с Петров. Своето тогавашно жилище Карамзин описва така: “Беше разделено на три преградки: в едната стоеше на масичка, покрита с червена покривка, гипсов бюст на мистика Шварц... другата бе осветена от Исус на кръста, под покривалото на черен креп”.

По едно време Карамзин редактират издаваното от “Дружеско общество” първо руско детско списание “Детско четене”. Но след пътешествията зад граница Карамзин се разделя с масоните.

Карамзин путешествувал по Европа в началото на френската революция в 1789-1790 г. През март 1790 г. Карамзин се разхождал из революционния Париж с трицветна кокарда на шапката и възприемал революцията като положително явление.

Но неговият трезв ум бързо се ориентирал в събитията и таю, както по-късно и Пушкин, стават врагове на подобряването на живота с помощта на революция. В писмото му от 11 април 1790 г. той вече отрича френската революция.

“Не мислете все пак, — пише той в “Писмата на руския пътешественик”, — че цялата нация е участвувала в трагедията, която се разиглава във Франция. Едва ли действува една стотна част; всички други гледат, съдят, спорят, плачат или се смеят; бьют в ладоши или освиркват, като в театъра, те которым потерять нечего дръзки, като хищни вълци; тези, които могат всичко да загубят, са роболепни, като зайци; едните искат всичко да вземат, другите желаят да спасят нещичко”.

Отбелязвайки наглостта на френските революционери и нерешителността на техните противници, Карамзин отбелязва: “отбранителната война с наглед неприятелите рядко бива щастлива. Историята не завършва с това: но по това време френското дворянство и духовенство се оказват лоши защитници на трона”.

“Народът е остро жило, — пише Карамзин, — с което е опасно да се играе, а революцията е отворен гроб за добродетели и за самото злодейство.

Всяко гражданско общество, утвърдено с вековете, ес светиня за добрите граждани; и в самото си несъвършенство се удивява с чудесната хармония, благоустройство, порядък, утопията винаги ще бъде мечта на доброто сърдце или може да се изпълни от незабележимото действие на времето, посредством бавни, но верни, безопасни успехи на разума, просвещението, възпитанието, добрите нрави. Когато хората се уверят, че за собственото им щастие добродетелта е необходима, тогава ще настане златния век, и във всяко отношение човек ще се наслади на мирното благополучие на живота. Всички насилствени сътресения са гибелни и всеки бунтовник готви за себе си ешафот...”

Френската революция, свидетел на която бил, превърнала Карамзин от републиканец в убеден монархист. “Гръм е ударил Франция... Видяхме отдалеч ужасите от пожара и всеки от нас, — писал Карамзин, — се върна в къщи да благодари на небото за целостта на нашия покрив над главите и бъде разсъдлив”.

“Революцията обясни идеите, — писа Карамзин, — видяхме, че гражданският порядък е свещен даже в самите местни или случайни свои недостатъци... че всички смели теории на ума... са длъжни да останат в книгите”.

В 1795 г. Карамзин в “Преписката на Мелиадор с Филарет” първи в руската литература осъжда събитията, станали във Франция: “Кой повече от нас е славил преимуществата на XVIII век, светлината на философията, омекотяването на нравите, повсеместното разпространение на духа на материализма, тясната и дружеска взаимна връзка между народите... Края на нашия век ние почитахме като край на главните бедствия на човечеството и мислехме, че в него ще последва съединяването на теорията с практиката, умозрението с действителността... Къде е сега тази утешителна система? Тя се разруши в самата си основа... Коъ би могъл да си помисли, да очаква, да предвиди? Къде са хората, които обичахме? Къде е плодът на науката и мъдростта? Век на просвещението, не мога да те позная; в кръв и пламъци, сред убийства, разрушение не мога да те позная... Сърдцата се ожесточават от ужасните произшествия и свиквайки с феномен злодеяние, губят чувствителност. Аз закривам лице...”

следва