Карбонарите (Въглищарите)

Тайна политическа организация (общество), действуваща в Европа от началото на 19 век., предимно във Франция и Италия. Всъщност тя съществува няколко века преди това, а от тайната им документация се вижда, че френският крал Франсиз I бил един от високопоставените им покровители. Тази промасонска организация играе основна роля във Френската революция. Не се знае точно дали карбонарството произлиза от Италия ири от Франция. Нейната дейност първо се проявява в началото на 19 век в Неапол и в редовете на католическата църква. Самото име "Carbonari" било възприето от въглищарите, заедно с термините и жаргона, посредством които те комуницирали помежду си. Мястото, където се събирали членовете, наричали барака (хижа), интериора - пазар (vendita), околността - гора (foresta). Себе си наричали добри братовчеди (buon cugino); които не били посветени били гяури (pagani).

Във Франция между 1820 и 1823 група млади интелектуалци от студентските среди се събират и използувайки името и някои от термините и техниките на въглищарите, образуват тайно общество, чиято цел била завземането на властта по революционен път. Свързвала ги омразата им към въстановената династия. По-радикалните се обединили в масонска ложа, която нарекли Les Amis de La Verite (Приятелите на истината). Под този параван уж за "патриотични" семинари за студенти и търговци в Париж, те създали център за войнствуващи активисти-радикали, студенти, военни, лошо платени офицери и революционно настроени французи, между които най-забележителният бил Джозеф Рей и неговата организация "Либерален съюз".

Този съюз имал последователи от Гренобъл до Париж. Опитът им за воене преврат през август 1820 г. бил неуспешен. През 1821 г. по-крайните млади ладикали оформили движението на карбонарите. Пирамидалната и клетъчна структура на карбонарите, масонска по форма и съдържание, допринесла за бързото разпространяване на движението в цяла Франция, и най-вече сред армията. През 1822 г. политическата полиция разкрила конспирацията във войската и успяла да предотврати действията й. Една група успяла да се обедини под ръководството на един Наполеонов генерал и навлязла в Самур, но пред вратите на града се разтурила. Въпреки липсата на доказателства полицията арестувала някои от по-дребните заговорници и осъдила на смърт десет от тях, превръщайки ги в мъченици след смъртта им. След екзекуциите от 1822 г. опитите за смъкване на династията на Бурбоните посредством заговор и въоръжен преврат били заменени с легална опозиционна борба, довела до криза монархията през 1830 г.

По-известните карбонари на Франция са Сен Аманд Базард, Филип Буше, Антоан Серкле, Пиер Лероа, Даргенсон, Теодор Жуфроа, Огустин Тиери, Распейл и др. нео-либерали.

В Италия тайното общество на карбонарите намерило вулканическа почва; въглищарите се делили на пет степени: ученици, магистри, велики магистри, просветени и високопросветени; на чело стоял патриарх. Те разделили Италия на 11 области, в които главните градове били: Рим, Неапол, Козенца, Матера, Флоренция, Болоня, Генуа, Венеция, Милано, Турино и Анкона.

Ръководството им се състояло от пет сенатора, намиращи се в Рим; в другите главни градове имало трибунал от седем трибуни; в по-малките градове, намиращи се в окръга на главните градове, имаро трибунали от пет трибуни; последните спадали към трибуналите на главните градове, а те - към сенаторите. Сенаторите били избирани от трибуните на главните градове; последните били назначавани от сенаторите; а трибуните на по-незначителните градове - от трибуните на главните градове. Задължението на трибуните било да повдига духа на низшите членове на обществото, които не трябвало да знаят кой стои над тях. Целта на обществото била възстановяването на независимостта на Италия.

Карбонарите били разделени на две класи: чираци и майстори. Никой слуга (чирак) не можел да премине в класата на майсторите преди шестмесечно обучение. Членовете се свързвали помужду си чрез тайни знаци при ръкостискане. Знаците за слугите се различавали от тези на майсторите. Един от принципите на обществото бил, че доброто братство почивало на религията и добродетелта. Но под религия се разбирало чисто естествена представа за религия и дори самото споменаване за религия било строго забранено. Всъщност обществото и неговата дейност били насочени срещу църквата, религията и Бога. А под естествена представа за Бог се разбирал Луцифер - носителят на светлина, знание, разум, напредък и свобода от всякакво тиранство. Затова не е грешно да се смята, че карбонарството  и масонството са сатанински бунтовни общества по своята същност, политика и действия, особено в по-висшите си етажи.

За параван, каквито тези общества винаги използуват, патрон на ложите бил Свети Теобалд. Членовете от различните окръзи образували местни комитети (пазари), където се събирали. На чело на вендитата (пазар) стоял алта вендите - "стар(ши) пазар", образуван от депутати от различните пазари. Малка брадвичка бил отличитерния знак на майсторите, а чираците се обозначавали с малък фагот, носен като брошка на копчето на ризата или маншета.

За въвеждане в ложите имало специални въвеждащи церемонии, а за въвеждането в майсторска степен церемонията била имитация на разпятието на Христос, разигравано по най-богохулен начин. Членовете били обвързани с ужасяваща клетва, принуждаващи ги към абсолютно мълчание и послушание до живот. Нарушаването и било наказвано със смърт. Всичко това важи и за масонството. Масоните били приемани в майсторска степен незабавно. Целите на Карбонарите били чисто политическиl: конституционална монархия или република и защита на интересите на народа от всякакъв вид абсолютизъм. За тяхното хостигане били използувани предимно политически убийства и въоръжени въстания. В началото на 19 век били най-разпространени в Неапол и околността, особено в Абруци, и м Калабрия, тайм, където действували камората и мафията. Карбонари били не само нисшите слоеве, но и държавни чиновници, висши офицери, благородници, политици, дори високопоставени духовници.

През 1814 карбонарите успяват да въведат конституцията в Кралство Неапол със сила. Законният управляващ, Фердинант I, им се противопоставил, но кралят, поставен на трона от Наполеон, Мурат, се свързал с тях през март 1815, вярвайки, че времето е узряло да се създаде обединена и независима Италия. Но той бил хванат и разстрелян през октомври същата година и Фердинант отново се качил на трона.

През следващата година карбонарите имали по-голямо влияние в Неапол и били подготвени за ново революционно движение. От Неапол те разпрострели мрежата си и по другите съседни територии и в самата църква. Те се стремели да превземат църквата отвътре. Те дори успели да се сдобият с едно папско писмо, в което били одобрени като организация. На 15 август 1814 кардинал Консалви и Пака издават едикт срещу тайните общества, особено срещу масонството и карбонарите, в който всички те били забранени, а онези духовници, които членували в тях, или присъствували на техните сбирки, щели да бъдат подложени на най-строги наказания.Несмущавани от едикта, карбонарите продължили дейността и пропагандата си, особено в Мачерата, където на 25 юни 1817 г. избухнало въстание, но било бързо потушено от папските войски.

Карбонарите работели тайно, провеждайки агитацията си и организирайки революции срещу правителствата, като официално били в приятелски отношения със същите тях. По късно карбонарите се сляли с Млада Италия на Мацини. Те привличали всички противници на противниците си и всички, които изпадали в немилост. От Италия организацията се прехвърля във Франция. Център станал Париж. Там било създадено ядрото през 1821 г. от трима младежи - Базард, Буше и Флотард. Карбонарите взели участие в юлската революция през 1830 г. Карбонари имало и в Испания.

Карбонарите организирали революционните движения в Европа и на Балканите. Българските връзки с тях са били поддържани от Теофил Райнов, Тодор Ковачев, Георги Живков, Любен Каравелов и др.

Южна Италия:

1. Италия през 1860:

a. Северна Италия е почти изцяло обединена под контрола на кралство Сардиния.

б. Папската държава в централна Италия.

в. Кралството на Двете Сицилии на юг.

2. Францис II, бурбон, управлява това кралство, ставайки прицел за италианските националисти.

3. Джузепе Гарибалди

(1807 - 1882)

a. Присъединява се към Млада Италия на Мацини и е принуден да бяга от Италия през 1834 г.
б. Живее в Латинска Америка за няколко години.
в. 1848: завръща се в Италия и се бие на страната на революционерите.
г. Бягство от Италия в Съединените щати до завръщането си през 1854 г.

4. Финансова помощ от Кавур.

a. Гарибалди събира армия от 1100 души (Червените ризи).
б. май 1860: Нахлува на остров Сицилия.
в. Прехвърля се на полуострова и завладява Неапол, принуждавайки Францис II да се оттегли на север от границата на папските земи.
г. Планът на Гарибалди: да проникне на север и завладее Рим и Венеция.

5. Опасенията на Кавур:

a. Франция и Австрия могат да се намесят в конфликта.
б. Гарибалди може да реши да обяви република.

6. Кавур изпраща армия на юг, за да спре настъплението на Гарибалди.

a. Повечето от папските владения са анексирани от Сардиния.
б. Рим е оставен под контрола на папата.

7. Края на 1860:

a. Гарибалди и Кавур се срещат в Неапол.
б. Кавур убеждава Гарибалди да се съгласи да се създаде Кралство Италия с крал Виктор Емануил II.
в. Цел: Да постигве обединение и избегне нови кръвопролития.

Окончателно обединение:

1. Избори през 1860:

a. Само Венеция и Рим не са включени в изборите.
б. Италианският народ гласува за национално обединение под короната на Сардиния.

2. Февруари 1861:

a. В Турино се събира парламент на представителите.
б. Виктор Емануел Втори е обявен за крал на Италия.
в. След четири месеца очива Кавур.

3. Венеция още е под Австрийски контрол и Западните части на Папските щати окоро Рим са във владение на папата.

4. Наполеон III изпраща войски в Рим с цел да попречи на италианците да превземат Рим.

5. 1866: Италия получава Венеция заради алианса си с Прусия в седемседмичната й война срещу Австрия.

6. 1870: Наполеон III е принуден да изтегли ойските си от Рим.

a. Италианците навлизат в града.
б. Гражданите на Рим гласуват за обединението с Италия и Рим става столица.

7. Папството: отказва да изостави претенциите си за папските владение --конфликтът продължава до 1929 г.